Полукрал

Морето представляваше осеяна с ледени парчета черна бездна. От скалистия бряг ги наблюдаваха с натъжени очи налягали на групички тюлени. Разминаха се с няколко кораба и всеки път Триг ги изпровождаше с навъсен поглед и ръка на дръжката на меча си чак докато не се изгубваха на хоризонта. За колкото и могъщ да се смяташе върховният крал, търговският му лиценз нямаше да ги предпази по тези места.

– На повечето търговци не им стиска да плават из тези води. – Шадикшарам вдигна ботуш и стъпи небрежно върху коляното на един от гребците. – Но аз не съм като повечето търговци. – Ярви благодари на боговете за това. – Бания, които живеят в този леден ад, ме боготворят. Нося им тенджери, ножове и железни инструменти, които за тях са същинска елфическа магия, а в замяна искам само кожи и кехлибар, които са в такова изобилие тук, че на практика не струват нищо. Готови са на всичко за мен, горкичките дръвници. – Тя потри енергично длани. – Тук избивам най-големите печалби.

И наистина, когато „Южен вятър“ най-после си проби път през леда покрай брега и акостира на един малък пристан, бания вече чакаха с нетърпение на чакълестия плаж. В сравнение с тях шенд бяха най-напредналата и развита цивилизация. Увити от глава до пети в дебели кожи, приличаха повече на вълци и мечки, отколкото на хора. Брадясалите им лица бяха пронизани на всевъзможни места от излъскани остри клинове кост и кехлибар. Лъковете им бяха целите в пера, а късите им дървени сопи бяха покрити със зъби. Ярви се зачуди дали бе възможно да са човешки, после се досети, че хората, оцеляващи по тези земи, не могат да си позволят да прахосват на вятъра каквото и да било.

– Няма да ме има четири дни. – Шадикшарам прескочи настрани борда и ботушите й изчаткаха върху кривите дъски на пристана от другата страна. Моряците на „Южен вятър“ я последваха със стоката, която натовариха на няколко тромави шейни. – Триг, поемаш командването, корабът е твой!

– Ще го намериш в по-добро състояние, отколкото го оставяш! – Провикна се след нея надзирателят и се усмихна широко.

– Четири дни бездействие – изсъска гневно Ярви, докато последните светлини на деня обагряха небето в червено на хоризонта.

Пъхна палец под нашийника си и го намести. Всяка следваща нощ на това прогнило корито сякаш го убиваше все повече.

– Търпение – процеди през стиснати зъби и напукани устни Сюмаел, без да откъсва тъмните си очи от надзирателите и в частност от Триг. – След няколко седмици ще сме при приятелите ти в Торлби. – Тя извърна поглед към него и Ярви видя познатото начумерено изражение. – По-добре наистина да имаш приятели в Торлби.

– Ще се изненадаш кого познавам. – Ярви се намърда и се сгуши в кожената си постеля. – Имай ми доверие.

– Хм – изсумтя тя. – Доверие?

Обърна й гръб. Сюмаел беше опърничава и своенравна, но наред с това бе умна и силна и на този кораб нямаше друг, когото да иска повече на своя страна. В края на краищата имаше нужда от съучастник, не приятел, а тя беше човек, който винаги знаеше какво и кога точно трябва да се направи.

Вече виждаше как ще стане всичко, виждаше го така, все едно вече е станало. Всяка нощ заспиваше с тези мис­ли. „Южен вятър“ се полюшва леко на пристана под крепостта на Торлби. Надзирателите похъркват блажено край изтърколилите се от ръцете им празни чаши. Ключът се завърта гладко в ключалката. Двамата със Сюмаел се измъкват тихомълком от кораба. Веригите им са увити с парцали и не дрънчат. Двамата хукват по тъмните стръмни улички, които Ярви познава така добре. Пок­рити са с нашарена от стъпки киша, а стръмните покриви, надвесени от двете им страни, са затрупани със сняг.

Усмихна се при мисълта за лицето на майка си, когато го види. Усмивката му се разтегли още повече, когато си представи това на чичо си Одем точно преди да забие нож в корема му...

Ярви ръга, забива острието, а ръцете му са лепкави и хлъзгави от кръвта на подмолния му чичо, който квичи като свиня на заколение.

– Законният крал на Гетланд! – провиква се някой и всички започват да ръкопляскат, а най-силно от всички пляска Гром-гил-Горм, чиито лапи шляпат в такт с жвакането на острието в корема на Одем.

Майка Скаер квичи от удоволствие, подскача от радост и в следващия момент се превръща в ято пляскащи с криле гълъби.

Жвакането на острието се променя и скоро звучи като мляскане. Ярви извръща поглед към брат си, който лежи вкочанен и пребледнял върху студената каменна плоча. Изриун се е надвесила над него и го целува ли, целува, не спира да го целува.

Вдига очи и поглежда към Ярви през провисналата пред лицето й коса. Усмихва му се. Същата усмивка.

– Ще очаквам по-добра целувка след победата ти.

Одем се надига на лакът:

– Колко още ще се мотаеш?

– Убий го – казва майката на Ярви. – Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.

– Аз съм мъж! – крясва Ярви и продължава да забива острието, продължава да ръга, но ръцете му изгарят от умора. – Добре де... полумъж?

– Чак толкова? – повдига озадачен вежда Хюрик.