Полукрал

Триг дръпна рязко веригата, нашийникът се впи в шията на Ярви и той изписка от изненада.

– Не се осланяй прекалено много на добротата ми, момче.

И наистина добротата на Триг нямаше вид на нещо здраво и силно, способно да понесе кой знае какъв товар.

– Изиграх картите си такива, каквито ми се паднаха – изграчи сподавено Ярви.

– Важи за всички ни – изгука нежно Триг. – А Анкран изигра своите зле и си плати за глупостта. Аз обаче не смятам да го последвам. Ще ти отправя същото предложение като на него. Половината от това, което заделиш от парите на Шадикшарам – даваш на мен.

– Ами ако не заделям нищо?

– Хъ – прихна Триг. – Всеки заделя, момче. Част от това, което получа от теб, ще поделя с останалите надзиратели и така всички ще са доволни и щастливи. Приятели и усмивки навред. Не ми ли дадеш нещо обаче, ще си спечелиш само врагове. Лоши врагове. – Той намота веригата около дебелата си длан и дръпна рязко Ярви към себе си. – Не забравяй, хитрите момченца се давят точно като глупавите.

Ярви преглътна. Майка Гундринг казваше: „Добрият пастор никога не казва „не“, когато може да каже „може би“.

– Капитанът е предпазлива. Още не ми се доверява. Дай ми малко време.

Триг го отблъсна от себе си и го подкара отново нап­ред към „Южен вятър“:

– Гледай само да е наистина малко.

За Ярви това бе предостатъчно. Старите приятели в Торлби – за старите врагове и дума да не става – също нямаше да чакат вечно. Колкото и прекрасна личност да бе главният надзирател, Ярви искрено се надяваше пътищата им да се разделят много скоро.

След Ройсток потеглиха на север. Минаха покрай безименни мочурливи земи, покрити с гладки като огледала езерца и локви – чак докъдето стигаше пог­ледът. От тях надничаха хилядите отражения на небето и облаците – безбройното, незаконородено потомство на земя и небе. Над пустошта се рееха и крякаха самотни птици, а Ярви вдишваше дълбоко солта и студа и копнееше за дома.

Често мислеше за Изриун, опитваше се да си спомни уханието й, когато се доближи до него, извивката на устните й, когато се усмихна, как сияеше слънцето през косата й, когато застана на вратата на Залата на боговете. Оскъдни спомени, прехвърляни наум отново и отново, докато накрая не се протриха и изтъняха като дрипите на просяк.

Обещана ли е вече на по-добър съпруг? Усмихва ли се другиму? Целува ли друг любим? Ярви стисна зъби. Трябва да се върне у дома.

Всеки свободен момент прехвърляше наум планове за бягство.

Когато спряха до едно тържище, чиито постройки бяха така нескопосано скалъпени, че човек рискуваше да се сдобие с треска само вървейки покрай тях, той посочи на Триг една прислужница и докато надзирателят беше зает да я зяпа, успя да скрие между току-що закупената сол и подправки една специална придобивка. Достатъчно листа сплетница, за да замае главите на всички надзиратели на кораба, дори да ги приспи за кратко, ако докараше правилната доза.

– Какво става с парите, момче? – Изсъска в ухото му Триг, докато вървяха обратно към „Южен вятър“.

– Всичко съм намислил, скоро – усмихна се непринудено Ярви и си представи как премята през борда тялото на приспания Триг.

Беше много по-ценен, уважаван и ако трябваше да бъде честен – успешен като отговорник за склада, отколкото като крал. Сега гребците ядяха добре, носеха по-топли дрехи и не пропускаха да изразят одобрението си всеки път, когато минаваше по пътеката между пейките. Докато бяха на вода, можеше да се движи свободно из кораба, но също като скъперник, сдобил се с малко печалба, тази свобода само изостри апетита му за повече.

Когато беше убеден, че никой не го гледа, Ярви пускаше коричка хляб до ръката на Нищо, който мигновено я грабваше и скриваше някъде из дрипите си. Веднъж, когато погледите им се срещнаха и той не видя нищо човешко останало в тези хлътнали, яростно святкащи очи, се замисли дали търкачът на палубата е способен да изпита признателност.

„Човек върши добрини заради себе си, не за благодарността на другите“, казваше майка Гундринг и Ярви продължи да пуска коричките хляб всеки път, когато му се отдаваше възможност.

Шадикшарам не пропусна да отбележи със задоволство нарасналата тежест на кесията си и с още повече задоволство – подобрението на виното в бутилката си. Последното Ярви дължеше отчасти на впечатляващите количества, които купуваше.

– Това е много по-добра реколта от тази, която ми носеше Анкран – промърмори тя и се загледа в червената течност през стъклото.

– Достойна за капитан с твоите постижения.

Ярви се поклони дълбоко. Зад престорената усмивка мислите му препускаха. Когато седнеше отново на Черния трон щеше да се погрижи главата й да украси Крещящата порта, а прокълнатият й кораб да стане на пепел.