Полукрал

Ярви пусна главата на Шадикшарам колкото внимателно успя, сграбчи веригата си със здравата ръка и започна да дърпа обратно. Сюмаел затегли още по-силно. Нашийникът се впи в шията на Ярви, брънките на веригата се врязаха в дланта му, трябваше да прехапе устни, за да не извика от болка.

Беше точно като надпреварата по теглене на въже, която момчетата в Торлби често устройваха на брега, само дето този път противникът му не само беше с ръка повече от него, ами и въжето беше завързано за шията му.

Започна да се дърпа и извива, но Сюмаел беше прекалено силна за него и бавно и постепенно го повлече към вратата. Ботушите му се пързаляха по пода, единият закачи празна бутилка и я изтърколи настрани, накрая тя сграбчи Ярви за нашийника, издърпа го навън от каютата и го притегли към себе си.

– Проклет глупак! – изсъска озъбена в лицето му. – Смъртта ли си търсиш?

– Теб какво те е грижа? – изсъска на свой ред Ярви.

Пръстите й бяха побелели върху нашийника му, той я сграбчи за китката и стисна колкото сили имаше.

– Грижа ме е, че когато откраднеш ключа на капитана, ще сменят ключалките, глупако!

Двамата замълчаха и продължиха да се гледат навъсено. и изведнъж Ярви осъзна колко близо бяха един до друг. Достатъчно, че да види гневните бръчки между веждите й и лъскавия зъб през цепката на устната й, да долови топлината й. Толкова близко, че да усети забързания й дъх по лицето си, миришеше малко на вкиснато, но въпреки това не беше неприятен. Толкова близо, че можеше да я целуне. Явно в този момент тя осъзна същото, защото пръстите й пуснаха нашийника му, все едно беше нагорещен, и тя отскубна ръка от неговата.

Ярви се замисли над думите й, но откъдето и да ги погледнеше, заключението беше все същото.

– Смяната на ключалките би била проблем само за човек, който вече има ключ. За роб, който е намерил начин да се сдобие с копие може би? – Той седна върху завивките си, прибра саката ръка под мишницата си на топло, а със здравата разтри протритото от нашийника по врата си. – А единствената причина един роб да се нуждае от ключ е, за да избяга.

– Затваряй си устата! – Тя седна до него и двамата отново замълчаха.

Снежинките се въртяха покрай тях и падаха по косата й, по коленете му.

Едва когато Ярви почти беше загубил надежда, че Сюмаел някога ще проговори отново, тя го направи толкова тихо, че едва я чу през вятъра:

– Роб с ключ може да освободи и други роби, не само себе си. Всичките може би. И в бъркотията, знае ли човек, някой като нищо може да се измъкне от кораба.

– Може да се пролее кръв – промърмори Ярви. – И в бъркотията кой знае чия? Много по-сигурно ще е, ако надзирателите са приспани. – Сюмаел вдигна рязко пог­лед и Ярви видя блясъка в очите й. – Роб, който разбира от растения и билки и който налива ейл на надзирателите и вино на капитана, може би ще намери начин. – Беше рисковано и го знаеше, но с нейна помощ щеше да е много по-лесно, а и когато си притиснат то времето, просто хвърляш заровете. – Вероятно двама роби заедно биха постигнали нещо...

– ...което поотделно не могат – довърши тя вместо него. – Най-добре ще е да го направим, докато сме в пристанище.

– Сигурно си права – кимна равнодушно Ярви.

Всъщност напоследък за друго не мислеше.

– Шансовете ни са най-големи в Скекенхаус. Голям град, а стражата е мързелива, пък и Триг и капитанът прекарват много време на сушата...

– Или пък другаде, където човек има приятели, да кажем.

Той я остави да премисли и тя моментално налапа стръвта.

– Приятели, които ще подслонят двама избягали роби?

– Именно. Да речем... в Торлби?

– „Южен вятър“ ще мине отново през Торлби след около месец-два – изписка на един дъх тя.

Ярви долови вълнението в гласа й. Едва се сдържаше да не звучи по същия начин.

– И тогава робът с ключа... и този, който разбира от билки... ще са свободни.

Продължиха да седят в тъмното и студа, без да обелят и дума, също като толкова много нощи преди. Но когато този път извърна погледна към Сюмаел, бледата светлина на баща Луна разкри загадъчна усмивка на устните й.

Според Ярви й отиваше.

Приятел или съюзник

Вече бяха далеч на север. Греблата теглеха „Южен вятър“ по гладката черна вода, а зимата беше в разгара си. Валеше често и снегът се натрупваше по покривите на пристройките на кърмата и носа, по раменете на премръзналите гребци, които духаха върху вкочанените си пръсти при всяко изтегляне на греблото. Нощем корпусът стенеше. Сутрин мъжете се надвесваха през бордовете и разбиваха леда по надраните му страни. По залез-слънце Шадикшарам излизаше от каютата си увита в кожи, със зачервен от пиене нос и очи и обявяваше, че не било чак толкова студено.

– Опитвам се да тая само обич в сърцето си – каза Джоуд, обвивайки с длани купичката супа, която му подаде Ярви. – Но, о, богове, как само мразя Севера.

– Оттук пӝ на север няма – каза Рълф, разтри зачервените върхове на ушите си и се загледа в побелелия бряг.

Както винаги Анкран не каза нищо.