Полунощ

През целия си живот досега, Мередит се бе опитвала да постигне спокойствие, концентрация и равновесие, които бяха другата страна на монетата от бойните умения, на които я бяха научили тренировките по различните бойни изкуства. И бе успяла — беше добър наблюдател, добра дъщеря, дори добра ученичка във всичко, една от елитната група около Елена. Бяха четири: Елена, Мередит, Каролайн и Бони, които си пасваха като парчета от пъзел. На Мередит понякога й липсваха старите времена и техните дръзки, уж светски и изтънчени лудории, които всъщност никога не бяха наранили никого — с изключение на тъпите момчета, които кръжаха около тях като мухи край мед.

Но сега, като се вгледаше в себе си, тя се изпълваше с недоумение. Коя беше всъщност? Момиче от латиноамерикански произход, кръстено на най-добрата приятелка на майка й от колежа, която беше с корени от Уелс. Ловец убиец на вампири, който имаше изострени кучешки зъби, вампир близнак и чиято група приятели включваше Стефан, вампир, Елена, бивш вампир… и навярно още един вампир, макар че тя доста се колебаеше да нарече Деймън „приятел“.

И какво бе заключението от всичко това?

Че тя е едно момиче, което с всички сили се старае да постигне равновесие и концентрация в един свят, който бе пощурял. Едно момиче, което все още се ужасяваше от това, което бе научило за семейството си, а сега се разкъсваше между нуждата и страха да потвърди едно ужасяващо съмнение.

Спри да мислиш. Спри! Трябва да кажеш на госпожа Флауърс, че пансионът й е разрушен.

— Госпожо Флауърс — относно пансиона — трябва да поговоря с вас…

— Защо първо не използваш моето „Блекбери“? — Госпожа Флауърс слезе внимателно по стълбите към сутерена, вперила поглед в краката си, а децата се разделиха пред нея като вълните на Червено море пред Мойсей.

— Вашето…? — заекна Мередит. Госпожа Флауърс бе отворила голямата си чанта и сега вадеше обемист черен предмет.

— Все още има захранване — обясни възрастната жена, докато Мередит го поемаше с треперещи ръце, сякаш бе нещо свято. — Току-що го включих и работеше. И ето че съм в интернет! — завърши гордо.

Светът на Мередит бе погълнат от малкия, сив, старомоден екран на органайзера. Беше толкова удивена и развълнувана да го види, че почти забрави защо й трябваше. Ала тялото й знаеше. Пръстите й стискаха здраво предмета, докато палците й танцуваха по миниатюрната клавиатура. Извика любимата си търсачка и в полето за търсене въведе: „Ориме“. Върху екрана се изписаха резултати с линкове към много сайтове, повечето на японски. Тогава с треперещи колене, Мередит написа: „Инари“.

6 530 298 резултата.

Отвори първия линк и видя уебсайт с дефиниция. Ключовите думи се нахвърлиха към нея като лешояди.

Инари е японско Шинто божество на ориза… и… лисиците. На входа на храма на Инари има… статуи на две китсуне… едно мъжко и едно женско… всяко от които държи в устата или лапата си ключ или скъпоценен камък… Тези лисичи духове са слуги и пратеници на Инари. Те изпълняват заповедите на Инари…

Имаше снимка на двойка статуи на китсуне в лисичите им форми. Лапата на всяко едно от тях почиваше върху звездна сфера.

Преди три години Мередит си бе счупила крака, докато караше ски с братовчедите си в планината Блу Ридж, част от Апалачите. Беше се забила право в едно малко дърво. Никакви бойни умения не успяха да я спасят в последната минута; знаеше, че се пързаля извън почистените писти, където можеше да попадне на наскоро ръснал лек сняг, боклуци или заледени коловози от предишни спускания. И разбира се, дървета. Много дървета. Тя беше добра скиорка, но караше прекалено бързо, гледаше в неправилна посока и докато се усети, вече летеше право към дървото, вместо да го заобиколи.

Сега имаше същото усещане, както когато се свести след сблъсъка с онова дърво. Шокът, замайването и гаденето първоначално бяха по-лоши от болката. Мередит можеше да понесе болката. Но бумтенето в главата, противното съзнание, че е допуснала голяма грешка и че ще трябва да си плати за това, бяха непоносими. Към това се прибавяше и любопитство и страхът от осъзнаването, че краката й няма да я издържат. Един и същ безполезен въпрос отекваше в подсъзнанието й: как можах да съм толкова глупава? Възможно ли е да сънувам? И моля те, Господи, може ли да кликна върху бутона „Назад“, така че все едно нищо не е било?

Мередит внезапно осъзна, че от двете страни я поддържат госпожа Флауърс и шестнайсетгодишната Ава Уейкфийлд. Черното „Блекбери“ лежеше върху циментения под на сутерена. Явно е започнала да припада. Няколко по-малки хлапета крещяха името на Мат.

— Не… аз… аз… мога да стоя сама… — Искаше единствено да потъне в блажената забрава на мрака, далеч от този ужас. Искаше краката й да се подгънат, съзнанието й да се изпразни, да отлети…