Полунощ

— Красиво е, но… не, разбира се! — заяви тя твърдо и се пресегна, за да сложи ръка върху рамото на Бони.

Следващата врата се освети, заблестя, сетне засия толкова силно, че сякаш изчезна.

— А тук — въздъхна Сейдж — е прочутият рай на китсуне.

Елена усети как очите й се разширяват. Беше слънчев ден в най-красивия парк, който някога бе виждала. В дъното малък водопад се изливаше в река, която се спускаше надолу по зелен хълм, а точно пред нея имаше каменна пейка за двама, под дърво, приличащо на разцъфнала череша.

Уханни цветове се носеха, подети от вятъра, шумолящ в клоните на близките черешови и портокалови дръвчета, все едно пъстроцветен дъжд от венчелистчета. Макар че Елена видя мястото само за миг, вече й се струваше познато. Можеше просто да пристъпи и…

— Не, Стефан! — Трябваше да докосне ръката му. Щеше да влезе право в градината.

— Какво? — сепна се той и разтърси глава, като някой, събуден от сън. — Не зная какво ми стана. Все едно се връщах в стар, стар дом… — Гласът му пресекна. — Сейдж, продължавай, моля те!

Следващата врата вече светеше и показваше дълги рафтове с бутилки вино „Черна магия“. В далечината Елена видя тучни лозя, натежали от гроздове, плод, който никога нямаше да види слънчевата светлина, докато не се превърне в прочутата течност.

Всички вече отпиваха от чашите си с вино „Черна магия“, така че беше лесно да кажат „не“ дори на зрялото и ароматно грозде.

Когато поредната врата се освети, Елена ахна. Беше ярко пладне. Пред погледа й се бе ширнало безкрайно поле, в което растяха високи храсти с рози с дълги дръжки, чиито цветове приличаха на черно кадифе.

Застинала в изумление, тя изведнъж осъзна, че всички гледат към Деймън, който неволно бе направил крачка към розите. Стефан протегна ръка, препречвайки пътя му.

— Не погледнах много отблизо — пророни Деймън, — но мисля, че тези са същите като онази, която аз… унищожих.

Елена се извърна към домакина им.

— Същите са, нали?

— Но, да — отвърна Сейдж с нещастна физиономия. — Това са Среднощни рози, noir pur17 — от същия сорт като в букета на бялото китсуне. Но тези рози са празни. Китсуне са единствените, които могат да им вдъхнат магия — като например да развалят проклятието, тегнещо над някой вампир.

От слушателите се разнесе всеобща въздишка на разочарование, а Деймън доби още по-вкиснат вид. Елена се канеше да заговори, за да каже, че Стефан не би трябвало да бъде подлаган на това изтезание, когато следващите думи на Сейдж я накараха да се извърне към поредната порта и самата тя изтръпна от най-обикновен, чисто егоистичен копнеж.

— Предполагам, че бихте могли да го наречете „Фонтан на вечната младост и живот“ — заяви Сейдж. Елена виждаше богато украсен фонтан, бликащ и пенещ се във всички цветове на дъгата. Наоколо хвърчаха малки пеперуди от всякакви цветове, кацаха върху листата на увивните цветове, гушещи се сред пищната зеленина.

Мередит, с хладния си разум и ясна логика, не беше тук, затова Елена заби нокти в дланите си и извика:

— Не! Следващата! — възможно най-бързо и настоятелно.

Сейдж отново говореше и тя се застави да го слуша.

— Цветето Кралска радхика, което според легендата преди много хилядолетия е откраднато от Небесния дворец, променя формата си.

На думи можеше да се стори нещо обикновено… но да го видиш наистина…

Елена гледаше удивено как приблизително десетина дебели преплетени стъбла, украсени с великолепни бели цветове на кала, се поклащат леко. В следващия миг вече съзерцаваше кичести теменужки с кадифени листа, върху чиито венчелистчета като бисери блестяха капки роса. Секунда по-късно стъблата бяха увенчани с бледоморави кученца — също с блестящи капки роса. Преди да си спомни, че не бива да се протяга и да ги докосва, кученцата се превърнаха в разкошни разцъфтели тъмночервени рози. Когато розите се преобразуваха в екзотично златно цвете, което Елена никога не бе виждала, тя трябваше да му обърне гръб.

Блъсна се в твърда, мускулеста гръд и се насили да мисли реалистично. Полунощ наближаваше — и то не във формата на роза. Фелс Чърч се нуждаеше от цялата помощ на света, а ето че тя стоеше тук и зяпаше възхитено цветя.

Сейдж я завъртя във въздуха.

— Какво изкушение, особено за почитател на la beaute18 като вас, belle madame19. Какво глупаво правило, което не ви позволява да откъснете дори една пъпка! Но има нещо много по-възвишено и чисто от красотата, Елена. Ти, ти си наречена на него. На старогръцки Елена означава „светлина“! Мракът идва бързо — Последната, Вечна полунощ! Красотата не може да я спре; тя е дреболия, дрънкулка, безполезна във времена на истинско бедствие. Но светлината, Елена, светлината ще победи мрака! Вярвам в това, както вярвам в смелостта ти, в честността ти и в твоето нежно, любящо сърце.

С тези думи той я целуна по челото и я пусна на земята.

Елена бе замаяна. От всичко на този свят, най-добре знаеше, че не би могла да победи мрака — сама.

— Ала ти не си сама — прошепна Стефан и тя осъзна, че той е до нея и тя навярно се бе разкрила докрай, разпръсквайки мислите си толкова ясно, сякаш ги изричаше на глас.