Полунощ

Но Елена гледаше през единствения прозорец и бе видяла как наоколо се стели мъгла — отначало като на фъндъци, постепенно се сгъстяваше в дълги воали, докато накрая отвсякъде ги обгърнаха все едно плътни одеяла. Струваше й се, че съзнателно са били отрязани дори от опасното Тъмно измерение, че преминават границата към едно място, за което не би трябвало да знаят, още по-малко да влизат.

— Откъде сме сигурни, че се движим в правилна посока? — изкрещя Елена към Деймън, след като Стефан и Бони се събудиха. Радваше се, че отново може да говори.

— Търгите знаят — извика й Деймън в отговор. — Веднъж, след като им е дадена посока, те я следват, докато някой не ги спре или…

— Или какво? — викна Елена.

— Или докато стигнем до някое такова място.

Очевидно беше уловка, но нито Елена, нито Стефан имаха сили да устоят на изкушението — особено след като спря търгът, който яздеха.

— Остани тук — заръча Елена на приятелката си. Бутна завесата и установи, че гледа доста отвисоко към бялата земя. Боже, тези търги наистина бяха големи. В следващия миг Стефан вече бе на земята и протягаше ръце към нея.

— Скачай!

— Не можеш ли да дойдеш горе и да прелетим заедно разстоянието до долу?

— Съжалявам, но нещо в това място възпира Силата.

Елена не изгуби време в размишления. Хвърли се във въздуха, а Стефан я улови. Тя се вкопчи инстинктивно в него и почувства познатото спокойствие на прегръдката му.

— Хайде да погледнем това — подкани я Стефан.

Стигнаха до мястото, където земята свършваше и мъглата се разделяше като завеси от двете страни. Точно пред тях се виждаше замръзнало езеро. Сребристо замръзнало езеро с почти идеално кръгла форма.

— Огледалното езеро? — попита Деймън и наклони глава на една страна.

— Винаги съм смятал, че е измислица — промълви Стефан.

— Добре дошъл в света на приказките на Бони.

Огледалното езеро представляваше огромно замръзнало водно пространство, образувало дебел лед точно под краката им, или поне така изглеждаше. Наистина приличаше на огледало — дамско огледало, след като си духнал леко върху него.

— Но какво ще стане с търгите? — попита Елена, или по-скоро прошепна. Несъзнателно шепнеше. Притихналото езеро я потискаше, както и отсъствието на всякакви природни звуци: не се чуваха песни на птици, нито шумолене сред храстите — нямаше никакви храсти! Никакви дървета! Само мъгла, заобикаляща от всички страни замръзналата вода.

— Търгите — повтори малко по-високо Елена. — Те не могат да ходят върху това!

— Зависи колко е дебел ледът — изтъкна Деймън и я озари със сияйната си усмивка. — Ако е достатъчно дебел, за тях ще е като вървенето по земята.

— А ако не е?

— Хмм… Дали търгите умеят да плуват?

Елена го стрелна раздразнено с поглед и се извърна към Стефан.

— Ти какво мислиш?

— Не зная — отвърна Стефан замислено. — Те са много големи животни. Нека да попитаме Бони за децата в приказката.

Бони, все още увита в одеяла, бе започнала да събира ледени късчета, докато вървяха. Погледна мрачно езерото.

— В историята нямаше подробности — каза тя. — Само се казваше, че слизат надолу, надолу, надолу, и че трябва да преминат изпитания за смелостта си и… и… интелекта… преди да стигнат там.

— За щастие — усмихна се Деймън, — аз притежавам достатъчно количество и от двете, за да компенсирам липсата им у брат ми…

— Престани, Деймън! — избухна Елена. В мига, в който зърна усмивката, се извърна към Стефан, притегли го надолу към себе си и започна да го целува. Знаеше, че Деймън ще ги види, когато се обърне отново към тях — тя и Стефан, сключени в прегръдка, Стефан, който едва ли съзнаваше всичко казано. Поне можеха да се докосват с мислите си. Освен това беше много любопитно, каза си Елена, да усеща топлите устни на Стефан, когато всичко наоколо в света е студено. Погледна набързо към Бони, за да се увери, че не я е разстроила, но момичето изглеждаше доста весело.

И колкото повече отблъсквам Деймън, толкова тя е по-щастлива, помисли си Елена. О, Господи… това вече е проблем.

— Бони, трябва спокойно да избереш — заговори Стефан тихо. — Не се опитвай да използваш смелостта или интелекта си, или каквото и да било. Осланяй се само на инстинкта и чувствата си.

Бони се извърна към търгите, после погледна към езерото.

— Оттук — заяви тя без колебание и посочи право през езерото.

— По-добре да вземем в раниците някои от загряващите камъни, гориво и неприкосновен хранителен запас — каза Стефан. — Така, ако се случи най-лошото, ще разполагаме поне с най-необходимото.

— А и така ще намалим товара на търгите — изтъкна Елена, — макар и малко.

Струваше им се престъпление Бони да носи раница, но тя настоя. Накрая Елена напълни една само с топли, удивително леки кожени дрехи. Останалите носеха кожи, храна и тор — изсушени животински изпражнения, които от сега нататък щяха да са единственото им гориво.