Полунощ

— Леко сега, леко — подвикна на животното, докато го смушкваше леко с остена. И бавно, тромаво, Бираз запристъпя напред. Докато вървеше, куполовидната й глава се спускаше все по-ниско и по-ниско. Стигна до самия край на гъстата мъгла и ледът отново се пропука. Но този път затъна само няколко сантиметра, преди да стъпи върху калта край брега.

Още няколко крачки и щяха да се озоват върху твърда земя. Елена пое дълбоко дъх, за да сподави вика си, когато огромната глава на търга се наведе рязко и тя се плъзна скоростно надолу до мястото, където се извиваха бивните. Някак си се промуши между тях, след което излетя от хоботите на Бираз.

— Това, което направи, беше безсмислено — разнесе се гласът на Деймън някъде от мъглата до нея. — Да рискуваш живота си.

— Какво и–имаш пред вид с това, че е б–безсмис–лено? — настоя да узнае Елена. Не беше изплашена, а по-скоро замръзваше.

— Животните така или иначе ще умрат. Едва ли ще успеят да преодолеят следващото изпитание, а дори и да можеха, на това място нищо не расте. Вместо бърза и чиста смърт във водата, те ще умрат от глад, при това бавно.

Елена не каза нищо; единственият отговор, който й хрумна, беше: „Защо не ми каза по-рано?“ Беше спряла да трепери, което беше добре, защото само до преди миг имаше чувството, че тялото й ще се разпадне.

Дрехите, помисли си смътно. Това беше проблемът. Със сигурност навън, на открито, не можеше да е толкова студено, колкото във водата. Дрехите я караха да усеща много по-голям студ.

Започна да ги сваля бавно с вцепенените си пръсти. Първо разкопча коженото яке. Нямаше цип, само копчета. Това бе истинско затруднение. Пръстите й бяха ледени късове и едва се подчиняваха на волята й. Но все някак успя да се разкопчае и кожената дреха падна на земята с приглушен звук. Заедно с нея падна и кожената подплата. Пфу! Миризма на мокра козина. Стига, сега трябва да…

Но не можеше. Не можеше да направи нищо, защото някой държеше ръцете й. Изгаряше ръцете й. Онези ръце я дразнеха, но поне знаеше на кого принадлежат. Бяха твърди и много нежни, но и много силни. Всичко това означаваше Стефан.

Бавно повдигна главата си, от която капеше вода, за да помоли Стефан да спре да гори ръката й.

Ала не можа. Защото върху тялото на Стефан беше главата на Деймън. Наистина забавно. Беше виждала доста неща, които вампирите можеха да правят, но не бе виждала да си разменят главите.

— Стефан–Деймън… моля те, спри — изхъхри между истеричните пристъпи на смях. — Боли. Много е горещо!

— Горещо? Искаш да кажеш, че си замръзнала. — Сръчните, изгарящи ръце разтриваха яростно нейните, бутнаха главата й назад, за да разтрият страните й. Остави им се, защото единственото разумно обяснение беше, че ако това бе главата на Деймън, то ръцете са на Стефан. — Студено ти е, но не трепериш? — прозвуча отнякъде суровият глас на Деймън.

— Да, значи трябва да признаеш, че се стоплям. — Елена не се чувстваше много стоплена. Осъзна, че все още е облечена в дълга кожена дреха, която стигаше до коленете й, под кожените панталони. Хвана непохватно колана си.

— Не се стопляш. Преминаваш във втората фаза на измръзването. И ако не се изсушиш и не се стоплиш веднага, ще умреш. — Решително, но не грубо наведе брадичката й, за да погледне в очите й. — В момента не си на себе си, бълнуваш — разбираш ли ме, Елена? Трябва наистина да те стоплим.

Топлината беше нещо толкова смътно и далечно, както животът, преди да срещне Стефан. Но бълнуването беше нещо, което разбираше. Това не беше хубаво. Но какво можеше да стори, освен да се изсмее?

— Добре. Елена, почакай само за миг. Нека да намеря… — След секунда се върна. Не достатъчно бързо, за да й попречи да свали кожената туника до кръста си, но достатъчно бързо, преди да смъкне камизолата.

— Ето. — Той съблече влажната кожена дреха и уви друга, топла и суха, направо върху камизолата.

След миг или два тя започна да трепери.

— Браво, това е моето момиче! — каза гласът на Деймън и продължи: — Не се съпротивлявай, Елена. Опитвам се да спася живота ти. Това е всичко. Няма да се опитвам да направя нищо друго. Обещавам ти.

Елена не проумяваше. Защо би си помислила, че Деймън — това трябва да е Деймън, реши тя — ще иска да я нарани?

Макар че понякога можеше да бъде наистина гаден…

И сваляше дрехите й.

Не. Това не биваше да се случва. Определено не. Особено след като Стефан е някъде наблизо.

Но в този момент Елена трепереше толкова силно, че не можеше да говори.

И сега, когато беше по бельо, той я караше да легне върху кожите, подпъхваше други кожи около нея. Девойката не разбираше нищо от случващото се, ала започваше да й се струва, че нищо няма значение. Носеше се някъде извън тялото си и наблюдаваше с безразличие ставащото.

Тогава друго тяло се плъзна под кожите. Тя отскочи бързо назад от мястото, където блуждаеше. За миг зърна голите си гърди. В следващия миг топло, силно тяло се плъзна до нея в импровизирания спален чувал. Топли мускулести ръце се обвиха около нея, пречеха й да се отдели от тялото си.

Чу неясно през мъглата гласа на Стефан.