Майкъл Конъли

Полунощ в Ел Ей

  Рене Балард  #4

Хари Бош #23

Първа част

Среднощните

1.

Уж трябваше да има истински дъжд, който щеше да поукроти ежегодния дъжд от олово. Но сбъркаха с прогнозата. Небето беше синьо-черно и ясно. И Рене Балард напрягаше воля да посрещне стихията, скрита под надлеза Кахуенга в северната част от района на нейния участък. Искаше й се да е сама, но имаше партньорка в патрула, и то недоволна. Детектив Лайза Мур от отдела за сексуални престъпления в холивудския участък беше свикнала открай време да работи денем и просто предпочиташе да си е у дома със своя приятел. Но през новогодишната нощ всички се включваха в дежурството. Тактическа мобилизация: всеки от управлението в униформа бе впрегнат за дванайсетчасова смяна. Балард и Мур застъпиха от шест вечерта, досега всичко беше мирно и тихо. Но оставаше малко до полунощ в последния ден от годината и неприятностите щяха да започнат. Отгоре на това и Среднощните дебнеха някъде. Балард и недоволната й партньорка трябваше да бъдат готови за бърза реакция, щом чуят съобщението.

— Трябва ли да стоим тук? — попита Мур. — Виж ги само тези хора. Как понасят такъв живот?

Балард плъзна поглед по стъкмените криво-ляво колиби от изхвърлени платнища и строителни отпадъци, запълнили пространството под надлеза и от двете страни. Видя две-три импровизирани печки с желиран спирт за горене „Стерно“ и щъкащи край тях хора под мизерния подслон. Толкова претъпкано беше, че коптори опираха и в преносимите тоалетни, които градската управа бе поставила по тротоарите, за да запази поне някакво подобие на приличие и хигиена. На север от надлеза се намираше жилищният квартал, наричан Долчинката, сградите заемаха подножието на хълма. След множество оплаквания заради изпражненията по улиците и дворовете на квартала градската управа сметна, че решава проблема с тези тоалетни. Заявиха, че това била „хуманитарна мярка“.

— Питаш, все едно си мислиш, че всички те сами са поискали да се заселят под надлеза — сопна се Балард. — Все едно са имали възможност да избират. Къде да се дянат? Властите им предоставят тоалетни. Откарват лайната им, но почти нищо друго не правят за тях.

— Както и да е — изсумтя Мур. — Ама че бедствие — така е под всеки надлез в целия шибан град. Направо като в страна от третия свят. Хората ще започнат да се изнасят от града заради това.

— Вече се махат — увери я Балард. — Въпреки всичко ще останем тук. Прекарах последните четири новогодишни вечери на това място, защото е най-безопасното, щом пукотевицата започне.

Смълчаха се след тези думи. И на Балард й хрумваше понякога да се махне, може би да се върне на Хаваите. Не заради безнадеждния проблем с бездомните, в който затъна Лос Анджелис. Заради всичко. Заради града, работата, живота. Твърде лоша година с тази пандемия, безредици и насилие. Хулеха полицейското управление, тоест и нея. Оплюваха я и в преносния, и в буквалния смисъл хората, които си бе въобразявала, че защитава и закриля. Научи горчив урок и чувството, че всичко е безсмислено, сякаш проникна и в костния й мозък. Имаше нужда да се откъсне от всичко това. Може би да намери майка си в планините на Мауи и да опита да възстанови отношенията помежду им след толкова години.

Вдигна едната си ръка от волана и доближи ръкава към носа си. Облече униформа за пръв път след протестите. Още долавяше миризмата на сълзотворен газ. Занесе униформата на химическо чистене два пъти, но миризмата бе попила в плата завинаги. Тежко напомняне що за година преживя.

Пандемията и протестите промениха всичко. Управлението вече не действаше, а реагираше. И промяната някак успя да лиши Балард от опора под краката. Неведнъж се хващаше, че умува дали да не се откаже от тази работа. Е, докато не се появиха Среднощните. Те й дадоха цел в живота.

Мур погледна часовника си. Балард забеляза и също погледна часовника на таблото. Изоставаше с час заради смяната на времето, но пресметна, че оставаха две минути до полунощ.

— Ох, имаме си неприятности — изпъшка Мур. — Виж го само този тип.

Гледаше през прозореца към мъж, който доближаваше колата. Температурата навън беше малко над десет градуса, ала той беше без риза, а оплескания с кал панталон придържаше с ръка. Нямаше и маска. Мур бе отворила леко прозореца, но сега натисна бутона, затвори го докрай и заключи колата.

Бездомният потропа на прозореца. Чуваха гласа му и през стъклото.

— Ей, полицайките, имам проблем.

Колата на Балард нямаше емблеми, но тя бе включила мигащите светлини в предната решетка, щом паркира под надлеза. Пък и двете носеха униформи.

— Господине, не мога да разговарям с вас, ако не носите маска — заяви Мур гръмогласно. — Вървете да си намерите маска.

— Ама мен ме ограбиха — оплака се мъжът. — Оня кучи син ми е взел нещата, докато спях.

— Господине, не мога да ви помогна, докато сте без маска — настоя Мур.

— Нямам шибана маска — осведоми я той.

— В такъв случай съжалявам, господине. Без маска няма да говоря с вас.