Последната тайна на Дома Господен

Израелецът прокара пръсти през косата си.

— Йехуда Милан е баща на Галия.

Тревожеха се, че решението им ще разстрои стареца. Но когато го откриха и го споделиха, той само кимна и се усмихна с присъщата си загадъчна усмивка.

— Нашата задача е да пазим Менората и когато дойде времето, да разкрием местонахождението й — каза тихо. — Това направихме. Не се очаква нищо повече, нито от нас, нито от вас.

Чу се тропот на крачета и момченцето влезе тичешком в синагогата, и застана до дядо си. Старецът го прегърна през раменете.

— Сега какво ще правите? — попита Халифа.

— Сега? — Старецът сви рамене. — Ние се грижим за това място, то е домът ни. Това няма да се промени. Нищо няма да се промени.

— Ами светилникът?

— Ще си остане, където е. Докато Господ не повели да бъде преместен. Докато кандилата му горят, на света винаги ще има светлина, колкото и мрачни да изглеждат нещата.

Момчето го дръпна за робата, надигна се на пръсти и прошепна нещо в ухото му. Мъжът се засмя и го целуна по челото.

— Помоли да ви съобщя, че когато умра и си отида и той стане пазител, и двамата ще сте добре дошли да виждате светилника, когато пожелаете.

Детективите се усмихнаха.

— Бог с вас, приятели мои. Светлината на Менората вече е във вас. Не я оставяйте да изгасне.

Той задържа погледите им за миг и двамата изпитаха странно усещане за безтегловност, сякаш се носеха във въздуха. След това кимна, хвана момченцето за ръката, двамата се обърнаха, навлязоха в сенките под дървената галерия на синагогата и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.

Докато излизаха от синагогата, Бен-Рои внезапно вдигна ръка и се пипна по главата.

— Ухото ми е здраво — изуми се.

Кайро

— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии през Асуан за Луксор.

Беше шест вечерта и Халифа най-после беше на път за дома. Щеше да хване по-ранен полет, но когато се обади на Зейнаб, тя настоя, че след като така и така е в Кайро, може да намери време да види някои от приятелите им. Затова беше закусил в „Гропи“ на „Мидан Талаат“ със старите им приятели Тауфик и Наруал, след което беше прекарал деня в Музея на антиките със скъпия си наставник, стария професор Ал Хабиби — завърнал се съвсем наскоро от лекциите си в Европа — и завърши пак в „Гропи“ с приятеля си от детство Дебелия Абдул Уасами, който, верен на прякора си, беше изял шест еклера, три парчета басбуса и огромен резен напоен с мед катиф („Ще приключа дотук — беше заявил скромно. — Канени сме на вечеря и не искам да си развалям апетита.“)

Сега обаче си отиваше у дома.

— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии.

От другата страна на бариерите последните няколко пътници излизаха през стъклената врата и се качваха на автобуса, който щеше да ги откара до самолета. Обърна се и огледа залата за заминаващи за Бен Рои, който си беше купил билет за полета от осем вечерта от международния терминал и беше казал, че ще дойде тук, за да се сбогуват. Беше тъпкано с туристи, включително голяма група англичанки, всичките неясно защо с еднакви сомбрера на главите. Никаква следа от израелеца. Изчака още минута, но след като обявиха полета му за пореден път, закрачи към гишетата за проверка.

— Халифа!

Израелецът си пробиваше път през стадото англичанки, понесъл две огромни найлонови торби. Египтянинът отиде да го посрещне.

— Вече реших, че няма да дойдеш.

— Едвам открих шибания терминал.

Бен Рои остави торбите на земята, прокара ръка през обляното си в пот чело, извади сребристата си манерка, разви капачката и отпи щедра глътка. Когато я свали от устните си, забеляза леко укоризнения поглед на Халифа.

— Гледай си работата — изръмжа. — Вътре има от оня хибискусен бълвоч. Как му викахте?

— Каркаде ли?

— Същото. Много освежаващо. Реших, че е време, нали разбираш… да промия малко системата.

Въпреки че фразата не му бе позната, Халифа схвана смисъла и се усмихна. Настъпи моментът на раздялата, но нито единият, нито другият се сещаха какво да кажат. Халифа сведе поглед към торбите и чак сега забеляза съдържанието им.

— Книжки за оцветяване? — учуди се.

— Какво? А, да. Помотах се малко из града и ги видях на намалена цена. За онази учителка, дето се запознах с нея, преподава в училище, в което палестинчета и израелчета учат заедно, а нямат пари… — Израелецът изведнъж млъкна сконфузено. — Както и да е, реших, че ще са й от полза — измърмори.

Халифа кимна.

— Сигурно е красива, тази учителка.

— Красива е. Има ей толкова дълга коса… — Бен Рои отново млъкна и се намръщи, сякаш го бяха подвели да каже нещо, което не искаше. — Да ти го начукам, Халифа.

В тона му нямаше злоба, а мръщенето беше подправено с искрица веселост. Високоговорителите гръмнаха отново.

— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии. Моля всички нерегистрирали се пътници да се явят незабавно на изхода.

— Това е за мен.

Замълчаха, и двамата все още търсещи правилните думи, пристъпващи нервно от крак на крак. Тогава Бен Рои протегна ръка.

— Ма-салаам, сахиб. Довиждане приятелю.

Халифа се разсмя.

— Май ми беше споменал, че не знаеш и дума арабски.