Последната тайна на Дома Господен

— Твоето идване сбъдна първото предзнаменование — усмихна се той на Халифа. — Защото най-младият от синовете на Яков е бил Йосиф, или на арабски език — Юсуф. И ти донесе със себе си сокол. Второто предзнаменование — той протегна ръце, като да прегърне двамата детективи — го изпълнихте и двамата. Защото от Измаил мюсюлманите водят своя произход, а от брат му Исаак произлизат евреите. Мюсюлманин и евреин един до друг в Дома Господен. Колкото до третото предзнаменование…

Той наклони глава и кимна към медальона на Бен Рои.

— Лъв? — попита Халифа с внезапно надебелял и непознат за самия него глас. — Пастир?

Мъжът не каза нищо, само продължи да гледа Бен Рои.

— Името ми — промълви израелецът. — На иврит Ариех означава лъв. Рои е пастир. Слушай, какво, по дяволите, става тук?

Мъжът се усмихна още по-широко и възкликна радостно.

— Нека ти покажа, приятелю. Нека ви покажа и на двамата. Седемдесет поколения, и най-после дойде времето да бъде разкрита.

Той ги хвана под ръка и ги поведе към дъното на синагогата. Извади ключ и отвори ниска врата в дървената облицовка на стената.

— Нашата синагога е построена в края на девети век, върху руините на стара коптска църква — обясни и ги побутна надолу по стълбището към просторното, застлано с каменни плочи подземие, в което нямаше нищо друго, освен купчина сгъваеми дървени столове и в средата на помещението голямо прокъсано чердже. — Тя на свой ред е била построена върху руините на още по-стара сграда, издигната още по римско време. Когато предците ми за пръв път дошли тук, тази сграда била дом на водача на еврейската общност във Вавилон, много мъдър и свят мъж. На име Абнер.

Той отиде до черджето, наведе се и хвана ъгъла му.

— Сега от първата сграда вече не е останало нищо, освен една съвсем малка част — изба, много дълбока, в която някога се е съхранявало вино. Тя е оцеляла недокосната, докато вековете бавно са отминавали и сградите са идвали и са си отивали.

Отмести черджето и под него се показа каменна плоча с халка в средата, по-голяма от обкръжаващите я плочи, по-гладка, някак си по-стара, много по-стара. Отмести я с помощта на детективите. Разкри се дупка с изтъркани, водещи още по-надолу каменни стъпала. Халифа не беше сигурен, но му се стори, че долови проблясък на светлина отдолу.

— Хайде. Тя ви чака.

Поведе ги по стъпалата към тесен дъгообразен проход с укрепен с греди таван и прашни тухлени стени. Светлината вече се различаваше ясно, наситено топло сияние, излъчващо се иззад ъгъла в дъното на прохода. Тръгнаха към него.

С всяка крачка сиянието ставаше все по-ярко. Ноздрите им доловиха леко ухание, едва забележимо и въпреки това странно упойващо. Зави им се свят. Стигнаха до края на прохода, завиха зад ъгъла и застинаха на място.

— О, Боже — задави се Бен Рои.

Намираха се пред издълбан в голата скала дълбок свод с неравни стени и таван, чиято вътрешност бе изпълнена с най-топлата, най-сладостната, най-прелестната светлина, която Халифа беше виждал. В дъното стоеше източникът на тази светлина, седемраменна Менора, със седем трептящи пламъка на всяка лампа, съвсем същата като тази, която бяха намерили в мината и едновременно с това съвършено различна, с безкрайно по-богато и по-притегателно въздействие, формата й бе безкрайно по-лека и по-грациозна, с украса толкова деликатна и жива, че пред нея истинските цветя, листа и плодове щяха да изглеждат само като безвкусни имитации.

Детективите се спогледаха и отново се обърнаха към светилника. Последваха белобрадия мъж, който ги поведе напред, докато застанаха точно пред него. Златната светлина ги заля като река, навлезе в очите им, нахлу и в най-отдалечените ъгълчета на телата им, изпълни ги.

— Непрекъснато ли поддържате огъня? — попита едва чуто Бен Рои.

— Лампите не са докосвани, откакто Менората е била донесена тук. Били са запалени тогава и са останали така до ден-днешен. Фитилите им никога не са догаряли, маслото им никога не е свършвало.