Последната тайна на Дома Господен

По пътя не говориха, само гледаха през прозорците бързо обгръщащия ги метрополис. Стигнаха до Нил, завиха на юг по Корниш, изминаха още няколко километра и отново се отдалечиха от реката, навлязоха в гъмжилото на града, провряха се през хаотичното улично движение и след поредния завой излязоха на широка безлюдна улица със спирка на метрото и някакво оградено пространство с дървета и църкви от отсрещната страна.

Бен Рои никога не беше идвал в Кайро, но беше съвсем сигурен, че това не е израелското посолство. Раздразнен попита Халифа какво става.

— Просто трябва да проверя нещо — отвърна египтянинът и слезе от таксито. — Две минутки, не повече. Мисля, че и ти трябва да дойдеш.

Бен Рои се намръщи и изръмжа, но Халифа беше много настойчив, затова накрая също слезе от таксито, без да спира да мърмори. Платиха на шофьора, пресякоха улицата, и като се спуснаха по каменните стъпала, влязоха в ограденото пространство и се озоваха на тясната калдъръмена улица между високите стени от червени и жълти тухли. Беше много тихо и много спокойно, атмосферата беше плътна и влажна.

— Какво е това място, по дяволите? — попита Бен Рои и се огледа.

— Нарича се Маср ал Куадима. — Халифа си извади цигарите и запали. — Старото Кайро. Най-древната част от града. Части от нея датират още от римско време. — Той вдиша цигарения дим. — Но сега си спомням, че тогава май се е казвала другояче. — Халифа хвърли бегъл кос поглед на Бен Рои. — Наричала се е Вавилон. Вавилон в Египет.

Израелецът вдигна вежди, сякаш да попита: „Това трябва ли да ми е интересно?“ Халифа не отговори, само забучи клеопатрата в устата си, махна с ръка и го поведе по улицата. Минаваха покрай безистени и затворени с капаци прозорци, но не срещнаха други хора, нито пък чуваха нещо друго, освен собствените си стъпки, и само веднъж — някаква песен, тиха и безплътна. Улицата сви надясно, наляво и отново надясно, и излезе пред откритото, заобиколено от дървета пространство пред синагогата „Бен Езра“.

Израелецът отново попита какво става и Халифа отново не му отговори, само захвърли цигарата и подкани Бен Рои да влезе в сградата. Поспряха за момент на входа, загледани в мраморния амвон, дървените галерии, изящно украсените стени и таван, и закрачиха напред. Стигнаха до заобиколения от двете страни с месингови менори висок дървен олтар в дъното на синагогата.

— Добре дошъл, Юсуф. Сигурен бях, че ще се върнеш.

Както и предишния път, Халифа беше сигурен, че в синагогата не беше имало жива душа. Но, както и предишния път, високият белокос мъж, седеше в сенките под галерията. Той вдигна ръка за поздрав, вгледа се за миг в двамата мъже, стана и дойде при тях. Халифа представи спътника си.

— Ариех Бен Рои. От израелската полиция.

Мъжът кимна сякаш беше очаквал подобен отговор и погледът му се спря върху менората на врата на Бен Рои. Халифа запристъпя смутено от крак на крак. Сега, след като вече беше тук, не беше съвсем сигурен как да изрази на глас онова, което си мислеше. Даже вече не беше сигурен какво точно си мисли. Мъжът явно разбра притеснението му, защото пристъпи и сложи ръка на рамото му.

— Била е донесена преди много, много време — каза тихо. — Преди седемдесет поколения. Първосвещеникът Матей е наредил да бъде пренесена. Когато е разбрал, че Свещеният град ще падне в ръцете на римляните.

Халифа премигна.

— Ами?…

— Другата ли? — Мъжът отново разбра какво си мисли Халифа, още преди самият той да си даде сметка. — Отлял я е Елиезер златарят. За да заблуди враговете ни. Оригиналът е бил изпратен в Египет заедно с моя далечен прадядо, за да изчака тук по-добри времена. И оттогава насам семейството ни я пази.

Бен Рои озадачен отвори уста и отново я затвори. Настъпи продължително мълчание.

— Никога ли не сте казвали на никого? — попита накрая Халифа.

Старецът сви рамене.

— Не му беше времето.

— А сега е, така ли?

— О, да. Сега времето настъпи. Предзнаменованията се сбъднаха.

За учудване на Халифа очите му бяха пълни със сълзи — от радост, не от тъга. Мъжът погледна детектива, след което много бавно се обърна към най-близката менора, протегна ръка и докосна едно от рамената с върха на пръстите си.

— Три предзнаменования ще те водят — изрече бавно с внезапно далечен глас, все едно говореше някъде от много далеч в пространството и времето. — Първо, ще дойде най-младият от дванайсетимата и в ръката си ще държи сокол; второ, един син на Измаил и един син на Исаак ще се изправят заедно като приятели в Дома Господен; трето, лъвът и пастирът ще бъдат едно и около врата им ще има светилник. Когато тези неща се сбъднат, тогава ще е дошло времето.

Настъпи ново мълчание, думите му сякаш увиснаха в неподвижния хладен въздух на синагогата. Мъжът се обърна и сапфирените му очи светнаха.