Приятна вечер

Тя се молеше Брейди да е достатъчно отнесен и да не чуе, че й сервираха по малко от всичко.

— Само кафе — рече Брейди. — Кажете ми, кои са тези двамата, които току-що влязоха?

Помощник управителят се усмихна широко.

— Господин и госпожа Уилбър Уорънтън, сър.

— Стори ми се, че ги познах — излъга Брейди. — Тук ли са отседнали?

Помощник управителят пак се усмихна широко.

— Карат медения си месец. Да, отседнали са тук и ще останат още десетина дни.

— Хубава двойка — отсъди Брейди.

Един сервитьор донесе кафето и с дълбок поклон управителят се оттегли към друга маса.

— Трябва ли да се държиш като истинско прасе? — попита Брейди и хвърли ядовит поглед към Маги. — Това тук ще струва поне петнайсет долара.

— Струва си парите — каза Маги и вдигна поглед към тавана. Тя поднесе на Брейди парченце торта с ром, забодено на вилицата й. — Опитай, скъпи, направо е божествено!

— Яж и мълчи! — сряза я той.

Докато разбъркваше кафето си, Брейди взе да рови в енциклопедичната си памет, натъпкана с безброй имена. Преди време си бе поставил задачата да научи имената на свръхбогатите притежатели на произведения на изкуството. Бяха му необходими само няколко секунди, за да се ориентира кой е Уилбър Уорънтън. Този красавец бе син на Сайлъс Уорънтън, тексаски нефтен магнат, милиардер. Нищо чудно, че тая надменна кучка носеше диаманти, струващи цяло състояние.

Брейди потри брадата си, а мозъкът му трескаво работеше. Ако можеха да пипнат диамантите, щеше да е по-добре, отколкото да отварят сейфа на хотела. Въпреки че навремето планът на Хедън му се беше сторил приемлив, Брейди вече не бе така уверен. Всичко зависеше от това, къде се намира сейфът. Можеше да се окаже на недостъпно място.

Отново заразглежда святкащите диаманти в другия край на салона и усети внезапен алчен порив да ги притежава. Трябваше да говори с Хедън, но преди всичко трябваше да разбере къде се намира апартаментът на Уорънтън. След това трябваше да научи дали тя използва сейфа на хотела. Има много надменни жени, които не биха си дали труда всяка нощ да прибират диамантите си в сейфа на хотела, уверени, че те ще са на сигурно място и в апартаментите им. Може би Мария Уорънтън бе от тях.

Той още разсъждаваше по тези въпроси, когато Маги остави вилицата си и въздъхна доволно.

Брейди я погледна намръщено.

— Може би ще пожелаеш още нещо, Маги — каза той саркастично. — Още малко тортичка?

Маги широко отвори очи.

— Наистина е прекрасна. Може би само…

— Нищо повече няма да поръчваш! — сряза я Брейди. — Връщаме се във вилата.

Маги се закиска.

— Да, господарю мой — тя се изправи и се отдалечи с количката на Брейди.

Помощник управителят бързо се появи.

— Мога ли да ви помогна?

— Не може! — отсече Брейди. — Лека ти нощ!

Под погледите на повечето посетители на ресторанта, Маги избута количката край масата на Уорънтън, където Мария гледаше сребърна купа с черен хайвер върху начукан лед, сякаш беше нещо отвратително, после с въздишка Маги продължи с количката към фоайето, оттам мина по наклонената рампа към вилата им.

— Хайвер! — простена тя. — Никога не съм вкусвала!

— Тогава си спести пари и си купи — каза Брейди.

— Миличък, ти изглежда си в лошо настроение.

— Мисля! Мълчи!

Като се върнаха във вилата и дръпнаха завесите, Брейди стана от инвалидната количка, наля си голяма доза уиски и седна в един удобен фотьойл.

— Маги! На работа! Събличай тази престилка, сложи си една обикновена рокля и тръгвай да събира информация. Намери Майк. Искам да говоря с него.

След десет минути Маги напусна вилата, облечена в прилепнала синя рокля, която очертаваше фигурата й в най-малки подробности.

Минаха двайсет минути, през които Брейди чака и размишлява, когато влезе Майк, все още облечен в шофьорската си униформа.

Брейди го огледа. Помисли си, че това е мъж от един съвсем различен свят: суров, дисциплиниран войник и Брейди с изненада осъзна, че всъщност му завижда.

— Влез, Майк. Налей си едно питие. — Той махна с ръка към бутилките на масата.

— Не, благодаря. — Майк затвори вратата, взе си един стол и седна точно срещу Брейди. — Маги каза, че искате да се явя.

— Как се настани?

— Добре. Помещенията за прислугата са много добри. В другия край на парка има ресторант за обслужващия персонал. Току-що вечерях там. Седнах до един от охраната, който тъкмо бе приключил смяната си. Той забеляза, че съм бил в армията. Казва се Дейв Пътнам, и той сержант от запаса като мен. Доста е разговорлив. Другият от охраната тъкмо си тръгваше, когато пристигнах. Той е по-стар от Пътнам и двамата не се погаждат много. Пътнам много се зарадва, че можем да си правим компания.