Приятна вечер

— Добре — каза Брейди. — Гледай да ви върви приказката, Майк. Искам да разбера повече за една двойка, която видях в ресторанта: господин и госпожа Уорънтън. Тя носеше диаманти, които биха донесли голяма печалба. Опитай се да разбереш дали, преди да си легне, предава диамантите си на охраната да й ги пази в хотелския сейф. Не избързвай, Майк, имаме няколко дни на разположение. Просто си приказвайте с този пазач и в един момент спомени Уорънтън. Кажи, че шефът ти ги познава. Искам внимателно да огледаш двете хотелски ченгета. Доколкото разбирам са костеливи орехи.

Майк кимна. Болката го измъчваше.

— Добре. Пътнам спомена, че ще се появи по-късно довечера. Пак ще си поприказвам с него. — Той се изправи, потискайки болката си. — Ще ида да подишам малко чист въздух. Довиждане — и той се запъти към вратата.

Брейди го проследи с поглед. Изведнъж се почувства напрегнат. Да не би нещо да не беше в ред с този едър, суров на вид военен? — помисли си той. Хлътналите очи, опнатата, жълтеникава кожа, а освен това забеляза ситни капчици пот да избиват по челото на Майк.

Може би беше само една лека треска. Знаеше, че Майк е бил във Виетнам. Сигурно е нещо дребно, което бързо ще мине.

Брейди намръщено се почеса по тила, а мислите му се прехвърлиха върху диамантите на Уорънтън.

* * *

Мануел Торес затвори вратата на кабината, бутна масата встрани и вдигна капака на пода. Посегна и помогна на Фуентес да се измъкне от вонящото на риба скривалище.

Фуентес трепереше от страх.

— Какво стана?

— Блъфирах — каза Мануел. — Обаче цялата работа няма да издържи дълго. Можеш ли да плуваш?

Очите на Фуентес се ококориха.

— Да плувам? Мога.

— Може да ти се наложи. С това ченге трудно ще се оправим. Познавам го. Почакай — и Мануел изгаси лампата. Плъзна се от кабината като сянка. Скрит зад една мачта успя да огледа кея. Детективът Джакъби седеше на едно от стълбчетата за привързване на лодките и гледаше право към рибарската шхуна. Ясно, каза си Мануел. Незабелязано се върна в кабината.

— Плувай, приятел — рече той. — След час ще дойдат с разрешително за обиск и ще претършуват шхуната милиметър по милиметър.

— Накъде да плувам? — попита Фуентес с пресипнал глас.

— Не отивай далече. Третата лодка от пристанището. Собственикът е мой добър приятел. Кажи му, че аз те изпращам. По-късно, щом видиш, че прозорчето на кабината не свети, можеш да се върнеш. Няма да има никакъв проблем.

След като Лепски се обади по телефона, на Бийглър му беше нужен повече от час, за да получи заповед за обиск и да изпрати двама детективи в рибарската шхуна на Мануел. Както бе предвидил Мануел, шхуната бе претърсена най-основно. Ако Фуентес се намираше на борда, със сигурност щяха да го открият.

Когато претърсването завърши, Мануел хвърли на Лепски една презрителна усмивка.

— Надявам се, господин Ченге, сега вече сте се убедили, че казвам истината. Моят приятел Фуентес е щастлив със семейството си в Хавана.

Лепски го погледна ядосано и с тежки стъпки мина по мостчето.

Мануел остана на палубата и проследи с поглед четиримата детективи, които се качиха в колите си. Когато си отидоха, влезе в кабината и загаси лампата.

Половин час по-късно помогна на Фуентес да се качи на корабчето.

— Няма да ни безпокоят повече — каза Мануел — Изсуши се и лягай да спиш.

* * *

Малко след полунощ трескавата работа в кухнята на хотел „Спениш Бей“ започна постепенно да замира. Главният готвач и помощникът му си отидоха. Последните блюда бяха вече сервирани. Остана само третият готвач. Той щеше да дежури до пет и половина сутринта, в случай, че тези, които се връщаха от нощните клубове и казиното, пожелаеха шунка с яйца, бъркани яйца и наденички или пържола на скара и кафе.

В един и половина хората от миялната също си бяха отишли, оставяйки след себе си кухнята в безупречен вид. Третият готвач и двама сервитьори останаха, за да обслужват глезените клиенти.

Третият готвач се казваше Доминик Дезел. Беше тридесетгодишен. Мургав, съвсем не грозен, той се измъчваше от ниския си ръст. Повече от всичко на света му се искаше да е като брат си, в момента готвач в двузвезден ресторант в Париж. Брат му приличаше на баща им, гигант на ръст, докато Доминик приличаше на майката, която бе почти джудже.

Доминик беше готвач на сосове в един хотел в Париж. Дюлак си караше отпуската и търсеше таланти. Остана силно впечатлен от соса, който му сервираха с неговия riz de veau. Поговори с Доминик и го убеди да дойде в хотел „Спениш Бей“ като, трети готвач.

Заплащането и условията на живот много се харесаха на Доминик и той бе истински щастлив, че може да царства в кухнята от полунощ до пет и половина сутринта. В този час рядко се нуждаеха от неговите услуги. Седеше в офиса на главния готвач, четеше рецептурници и планираше да отвори свой ресторант, когато събере достатъчно капитал. От време на време се обаждаха по телефона и той бързо отиваше в кухнята, за да приготви по нещо.