Принц с часовников механизъм

— Така ли? Дори не си спомням какво сънувах — притегли тя

завивките към себе си, въпреки че непретенциозната й нощница я

покриваше достатъчно — Мислех, че съм избягала, че реалният живот е

кошмарът, а в съня си ще мога да намеря покой.

Уил вдигна чашата и седна на леглото до нея.

— Ето. Изпий това.

Тя пое чашата от ръцете му. Отварата имаше леко горчив, но

приятен вкус, на настъргана лимонова кора. — Какво е действието й?

— Ще те успокои — отвърна Уил.

Тя го погледна, усещаше в устата си вкус на лимон. Погледът й бе

леко замъглен; Уил й изглеждаше като нещо от съня й.

— Как се чувстваш? Боли ли те?

Той поклати глава.

— Когато махнаха метала, вече можеха да използват иратце — каза

той. — Раните не са напълно оздравели, но са излекувани. Утре от тях ще

останат само белези.

— Завиждам ти — тя отпи още една глътка от отварата. Усети леко

замайване. Попипа превръзката върху челото си. — Предполагам, че ще

мине доста време, преди да я махнат.

— Междувременно можеш да се забавляваш с това, че изглеждаш

като пират.

Тя се засмя, но смехът й бе колеблив. Уил бе толкова близо до нея,

че можеше да усети топлината, която се излъчваше от тялото му. Бе

горещ като пещ.

— Температура ли имаш? — попита тя, преди да успее да се спре.

— Иратцето повишава температурата ни. Това е част от

лечението.

— О — отвърна тя. Това, че бе толкова близо до нея, я караше да

потреперва леко, но се чувстваше твърде замаяна, за да се отдръпне.

— Съжалявам за брат ти — каза той тихо, дъхът му раздвижи

косата й.

— Едва ли — горчиво отвърна тя. — Знам, че смяташ, че

заслужаваше това, което получи. И може би е така.

— Загубих сестра си. Тя умря и аз не можех да направя нищо — каза

той и в гласа му се усещаше горчива нотка. — Наистина съжалявам за

брат ти.

Тя го погледна. Очите му, широко отворени и сини, това красиво

лице, извивката на устните му, ъгълчетата им, извити надолу от

безпокойство. Безпокойство за нея. Тя почувства кожата си гореща и

изопната, а главата си безтегловна и празна, сякаш се рееше някъде.

— Уил — прошепна тя. — Чувствам се много странно.

Уил се пресегна, за да остави чашата на масичката и рамото му

докосна нейното.

— Искаш ли да извикам Шарлот?

Тя поклати глава. Сънуваше. Сега вече бе почти сигурна в това; бе

изпитала същото усещане, когато бе сънувала Джесамин. Мисълта, че

това е сън, й придаде увереност. Уил все още бе наведен с протегната

напред ръка; тя се надигна, опря глава на рамото му и затвори очи. Той

изненадано се дръпна.

— Заболя ли те? — прошепна тя, спомняйки си със закъснение за

гърба му.

— Не ме интересува — страстно отвърна той. Ръката му я обгърна

и той я притисна към себе си; тя облегна бузата си върху топлата

извивка между шията и рамото му. Чу ехото от пулса му и усети

миризмата му, кръв и пот, сапун и магия. Не бе като тогава на балкона,

целият огън и желание. Прегръщаше я внимателно, склонил лице върху

косата й. Трепереше, докато гърдите му се вдигаха и спускаха;

нерешително плъзна пръсти под брадичката й, повдигайки лицето й…

— Уил — каза Теса. — Всичко е наред. Няма значение какво

правиш. Ние сънуваме, сигурно разбираш.

— Тес? — гласът му прозвуча обезпокоено. Ръката му я прегърна…

Нощният въздух бе хладен, а мъглата изглеждаше гъста и

жълтеникаво-зелена под премигващата светлина на газовите фенери,

когато Уил тръгна по "Кинг Роуд". Адресът, който му бе дал Магнус, бе на

„Чейни Уок", недалеч от кея на Челси, и Уил вече усещаше миризмата на

река, тиня и вода, кал и гнилоч.

Сърцето му едва не изскочи от гърдите, когато получи бележката

от Магнус, акуратно сгъната на поднос върху нощното шкафче до

леглото му. Тя не съдържаше нищо друго, освен лаконично надраскания

адрес: "Чейни Уок", № 16. Уил познаваше Уок и района около него. Челси,

близо до реката, бе любимо място на хора на изкуството, художници и

писатели, и прозорците на кръчмите, покрай които минаваше, бяха

осветени в жълта светлина и приканваха посетителите да влязат.

Вдигна яката на палтото си, завивайки зад ъгъла и тръгвайки на

юг. Раните по гърба и краката го боляха, въпреки иратцето; усещаше

парене, все едно го бяха ужилили дузина пчели. Но сега той почти не

усещаше болката. Бе изпълнен с очакване. Какво бе открил Магнус?

Нямаше да го повика, ако нямаше основателна причина за това. Тялото

му бе преизпълнено от Теса, усещането за нея и аромата й. Странно, но

това, което пронизваше сърцето и съзнанието му, не бе споменът за

устните й, в които бе впил своите, а начинът, по който се бе привела към

него тази вечер, главата й, опряна на рамото му, лекото й дишане, което

усещаше с тила си, сякаш му вярваше безрезервно. Би дал всичко, което

имаше, и всичко, което някога щеше да има, за да легне до нея на тясното

болнично легло и да я прегръща, докато спи. Да се отдръпне от нея бе

като да съблече собствената си кожа, но трябваше да го направи.

По начина, по който винаги го бе правил. По начина, по който

винаги се бе отказвал от това, което бе искал.

Но така щеше да е само до утре, може би…

Той прогони тази мисъл, преди да се е настанила в съзнанието му.