Принц с часовников механизъм

парчета на леля й и тя я дръпна към себе си, когато вратата се отвори.

Леля й влезе в стаята.

Сега, когато вече знаеше, Теса можеш да види приликата. Леля

Хариет имаше сини очи и тънка светла коса; дори формата на лицето й

бе като тази на Нат. Усмихвайки се, тя се приближи и се наведе над Теса,

слагайки ръка на челото й, ръката й бе хладна, а кожата на Теса —

гореща.

— Съжалявам — прошепна Теса. — За Нат. Аз съм виновна, че е

мъртъв.

— Шшшт — промълви леля й. — Не си виновна ти. Аз съм виновна.

Винаги съм се чувствала толкова виновна, Теса. Знаейки, че съм му майка,

така и не събрах сили да му го кажа. Разрешавах му да си прави каквото

си поиска, докато не го разглезих ужасно. Ако му бях казала, че съм му

майка, нямаше да се почувства предаден, когато научи истината, и

нямаш да се обърне срещу нас. Лъжите и тайните, Теса, са като рак в

душата. Те унищожават доброто в нас и оставят след себе си само

разруха.

— Толкова ми липсваш — каза Теса. — Сега вече нямам семейство…

Леля й се наведе напред, за да я целуне по челото.

— Имаш семейство, въпреки че може би не си даваш сметка за

това.

— Сега е повече от сигурно, че ще изгубим Института — каза

Шарлот. Тя не каза това с тъга, а сдържано и резервирано. Теса кръжеше

като призрак над лечебницата, гледайки надолу към Шарлот и Джем,

които бяха застанали в долната част на леглото й. Теса можеше да види и

себе си, заспала, тъмната й коса се разстилаше като ветрило върху

възглавницата. Уил също бе заспал, няколко легла по-нататък, гърбът

му бе превързан, на тила си имаше черно иратце

. Софи, с бялото си боне

и тъмна рокля, бършеше праха от перваза на прозореца. — Изгубихме

Натаниъл Грей като източник, един от нас се превърна в шпионин и след

изминалите две седмици сме толкова далеч от откриването на

Мортмейн, колкото бяхме и в началото.

— След всичко, което направихме и научихме? Клейвът ще

разбере…

— Няма да разберат. Търпението им вече се е изчерпило,

доколкото разбирам. Мисля също така, че ще е най-добре да отидем при

Бенедикт Лайтууд и да му предадем управлението на Института. И с това

най-после да се свърши.

— На какво мнение е Хенри? — попита Джем. Той не бе с униформа,

както и Шарлот; бе с бяла риза и кафяви панталони от сукно, а Шарлот

бе в една от скучните си тъмни рокли. Когато Джем обърна ръката си,

Теса видя, че тя бе изцапана с кръвта на Уил.

Шарлот изсумтя по начин, който не подхождаше особено на дама.

— О, Хенри — пророни тя изтощено. — Мисля, че е толкова

шокиран, че някое от устройствата му функционира, че просто не знае

какво да прави. Не е в състояние да дойде тук. Смята, че той е виновен, че

Уил и Теса са ранени.

— Без това устройство всички щяхме да сме мъртви, а Теса щеше да

е в ръцете на Магистъра.

— Защо не се опиташ да го обясниш на Хенри. Аз вече се отказах.

— Шарлот… — меко каза Джем. — Знам какво говорят хората. Знам,

че си чула всички тези ужасни клюки. Но Хенри те обича. Когато

мислеше, че си ранена, в склада за чай, той просто откачи. Хвърли се

срещу тази машина…

— Джеймс… — Шарлот непохватно потупа Джем по рамото. —

Оценявам опита ти да ме утешиш, но лъжата не е помогнала на никого в

последна сметка. Отдавна вече съм разбрала, че Хенри обича най-вече

изобретенията си и след това мен, ако изобщо ме обича.

— Шарлот — уморено отвърна Джем, но преди да е успял да изрече

и дума, Софи се приближи и застана до тях с парцала за прах в ръце.

— Госпожо Брануел — каза тя тихо. — Мога ли да ви кажа нещо?

Шарлот бе изненадана.

— Софи…

— Моля ви, госпожо.

Шарлот сложи ръка върху рамото на Джеймс, прошепна му нещо в

ухото и след това кимна към Софи.

— Добре, да отидем в гостната.

Когато Шарлот излезе от стаята със Софи, Теса с учудване си даде

сметка, че Софи всъщност бе по-висока от господарката си.

Преимуществото на Шарлот бе, че тя често забравяше колко дребна бе.

Софи бе висока колкото Теса и стройна като плачеща върба. Теса отново

си ги представи заедно с Гидеон Лайтууд, облегнати на стената в

коридора; безпокоеше се за нея.