Принц с часовников механизъм

По-добре да не мисли за това; по-добре да не се надява и после да се

почувства разочарован. Той се огледа. Бе стигнал до "Чейни Уок" с

елегантните й къщи с фасади в джорджиански стил. Спря пред номер 16.

Къщата бе голяма, имаше солидна желязна ограда и прозорец, издаден

навън. В оградата бе монтирана изящно изработена врата; тя бе

отворена и той се вмъкна вътре, отправяйки се към входната врата,

където натисна звънеца.

За най-голямо негово учудване вратата му отвори не някой лакей, а

Улси Скот, русата му коса се спускаше в безпорядък по раменете. Носеше

тъмнозелен халат от китайски брокат над тъмните панталони, а гърдите

му бяха голи. Върху едното му око се кипреше златен монокъл. В лявата

см ръка държеше лула и докато разглеждаше внимателно Уил, издиша

във въздуха облаче сладникав, предизвикващ кашлица дим.

— Най-накрая сте скъсали и си осъзнал, че обичаш мен, нали? —

обърна се той към Уил. — Обожавам тези изненадващи среднощни

обяснения в любов. Той се облегна на рамката на вратата и вяло махна с

ръката си, върху която можеше да се види пръстен. — Влизай.

Уил направо онемя. Не му се случваше често да изпада в ситуации,

подобни на тази, и трябваше да признае, че всичко това съвсем не му бе

приятно.

— Остави го на мира, Улси — обади се познат глас от вътрешността

на къщата. Бе Магнус, който идваше по коридора. Той се приближи,

закопчавайки ръкавите на ризата си, косата му бе кълбо черни

сплъстени кичури. — Казах ти, че Уил скоро ще дойде.

Уил премести поглед от Магнус към Улси. Магнус бе бос, както и

върколакът. На шията на Улси блестеше златна верижка. На нея висеше

медальон, върху който бяха изписани думите „Веаti Веllicosi" —

"Благословени са воините". Под тях бе изобразена вълча лапа. Скот

забеляза, че Уил се е загледал в нея и се усмихна.

— Какво точно гледаш?

— Улси — каза Магнус.

— В бележката ти се споменаваше за призоваване на демони — каза

Уил, гледайки към Магнус. — Нали не си ме извикал… за нещо друго?

Магнус поклати рошавата си глава.

— Не, работата си е работа. Улси бе така добър да ме приюти,

докато реша какво да правя.

— Слушайте, защо не отскочим до Рим? — каза Скот. — Обожавам

Рим.

— Добре, само че преди това ще се наложи да използвам една от

стаите ти. По възможност някоя по-празна.

Скот махна монокъла и се взря в Магнус.

— И какво смяташ да правиш в тази стая? — в гласа му прозвучаха

двусмислени нотки.

— Ще призова демона Марбас — каза Магнус, усмихвайки се.

Скот едва не се задави с дима от лулата.

— Струва ми се, че представите ни за приятно прекарана вечер са

доста различни…

— Улси — Магнус прокара ръка през рошавата си черна коса. — Не

ми е приятно да повдигам този въпрос, но ми дължиш услуга. Спомняш

ли си в Хамбург през 1863?

Скот вдигна ръце.

— Е, добре. Можеш да използваш стаята на брат ми. Никой не я е

използвал след смъртта му. Забавлявай се. Аз ще бъда в гостната с чаша

шери и ще разглеждам едни малко по-игриви гравюри, които донесох от

Румъния.

Казвайки това, той се обърна и се отправи нататък. Магнус направи

жест на Уил да влезе и той с готовност пристъпи навътре, а топлината на

къщата го обгърна като одеяло. Тъй като нямаше лакей, той съблече

синия си вълнен фрак и го преметна през рамо, докато Магнус го

наблюдаваше с любопитство.

— Уил — каза той, — виждам, че не си изгубил и минута след като

си получил бележката ми. Не те очаквах преди сутринта.

— Знаеш какво означава това за мен — отвърна Уил. — Как може

да си помислиш, че бих могъл да го отложа?

Очите на Магнус се взираха в неговите.

— Подготвен ли си? — продължи той. — За това, че има вероятност

да не успеем? Демонът да не е същият или пък призоваването да не се

окаже сполучливо?

За известно време Уил остана неподвижен. Можеше да види

собственото си лице в огледалото, висящо до вратата. Бе ужасен, когато

видя колко изтерзан изглеждаше, когато нищо вече не го делеше от

изпълнението на най-съкровеното му желание,

— Не — каза той. — Не съм подготвен.

Магнус поклати глава.

— Уил… — въздъхна той. — Ела с мен.

Той се обърна с котешка грация и тръгна по коридора, а после се

заизкачва по витата дървена стълба. Уил го последва по сенчестото

стълбище, дебелият персийски килим заглушаваше стъпките му. В

нишите в стените имаше статуи на преплетени тела от шлифован

мрамор. Уил бързо отмети поглед, след това отново се загледа в тях.

Магнус не обръщаше внимание на това какво прави Уил, а той, честно

казано, никога не си бе представял, че двама души биха могли да се

озоват в подобни пози, още повече, че това не им придаваше кой знае

какво изящество.

Стигнаха до втората площадка и Магнус продължи с леки стъпки

по коридора, отваряйки няколко врати и мърморейки нещо под нос. Най-

накрая, намерил стаята, която му бе нужна той отвори широко вратата и

направи знак на Уил да го последва.

Стаята на мъртвия брат на Улси Скот бе тъмна и студена, а въздуха

миришеше на прах. Уил автоматично посегна към магическата светлина,

но Магнус му махна с ръка да не го прави, от пръстите му излизаха сини

пламъци. Внезапно в камината пламна огън и освети стаята. Тя бе