Принц с часовников механизъм

скриваше блещукането на костите, които изпъкваха върху неравния

терен. Постепенно мъглата се сгъсти, превръщайки се в зловеща синя

светлина. Уил сложи ръце върху решетките; хладината на метала

проникна през ръкавиците чак до костите му и той потрепери. Не бе

просто обичайният студ. Когато призраците се надигаха, те смучеха

енергия от заобикалящите ги, като отнемаха топлината от въздуха край

тях. Косата на тила му се изправи и щръкна, когато синята мъгла бавно

застина във формата на възрастна жена в дрипава рокля и бяла

престилка. Главата й бе приведена.

— Здравей, Мол — каза Уил. — Изглеждаш страхотно тази вечер,

ако мога така да се изразя.

Призракът вдигна глава. Старата Моли беше силен дух, един от

най-силните, които бе срещал някога. Когато сноп лунна светлина се

провря през една от дупките на дрехата й, старицата стана почти

прозрачна. Тялото й бе яко, а косата — увита на дебел жълто-сив сноп

около едното й рамо. Грубите й зачервени ръце бяха подпрени на

хълбоците. Само очите й бяха празни и от дълбините им проблясваха

чифт сини пламъци.

— Уилям 'ерондейл — каза тя. — Отново тук? Толкова скоро?

Тя се приближи към портата с плъзгащата се походка, така

характерна за призраците. Стъпалата й бяха боси и мръсни, въпреки че

нито за миг не бяха докосвали земята.

Уил се облегна на портата.

— Липсваше ми сладкото ти личице.

Тя се ухили, очите й проблеснаха и той зърна черепа под

полупрозрачната й кожа. Облаците се бяха скупчили един върху друг на

небето и скриваха луната. Уил се запита какво ли бе извършила

старицата, за да бъде погребана тук, далеч от осветената земя. Повечето

от ридаещите гласове бяха на проститутки, самоубийци и мъртвородени

деца, на онези низвергнати мъртъвци, които нямаха право да бъдат

погребани в гробището, осветено от църквата. Моли обаче бе успяла да

извлече полза от ситуацията, така че може би изобщо не я бе грижа за

останалото.

Тя се изкиска.

— Какво искаш тогава, млади ловецо на сенки? Отровата на

Малфас? Имам и нокът от демона Моракс, много фино шлифован,

отровата на върха му е почти незабележима

— Не — отвърна Уил. — Не това ми трябва. Трябва ми прах от

демона Форей, стрит на дребно.

Моли обърна глава встрани и избълва кълбо синкав пламък.

— И за какво му е на изискан младеж кат' теб подобно нещо?

Уил едва-едва въздъхна. Възраженията на Моли бяха част от

пазарлъка. Магнус вече няколко пъти го бе пращал при нея. Веднъж за

зловонните черни свещи, които залепнаха като катран по кожата му,

веднъж за костите на някакво неродено дете, и веднъж за една торба с

очи на феи, от която върху ризата му покапа кръв. Ако трябваше да

сравнява, прахът на демона Форей звучеше къде-къде по-приемливо.

— За глупачка ли ме вземаш — продължи Моли. — Това е капан,

нали? Твоя милост ме спипва да продавам тези неща и това ще е краят на

старата Моли, нали?

— И без това вече си мъртва — Уил положи всички усилия думите

му да не я подразнят. — Не знам какво си мислиш, че може да ти стори

Клейвът.

— Ха! — празните й очи запламтяха. — В тъмниците на

Мълчаливите братя могат да бъдат затваряни както живи, така и

мъртви; знаеш много добре т'ва, ловецо на сенки.

Уил предупредително вдигна ръце.

— Не се опитвай да хитруваш, старо. Сигурно вече си чула

слуховете, които се носят в долния свят. Клейвът си има и друга работа,

освен да лови призраци, търгуващи с прах на демони и кръв на феи.

Той се приведе напред.

— Ще ти дам добра цена — измъкна от джоба си кесия от батиста и

я разклати във въздуха. Чу се звук като от подрънкването на множество

монети. — Всички отговарят на описанието, Мол!

На лицето й се изписа нетърпение и мъртвото й лице се оживи, тя

се втвърди достатъчно, че да вземе кесията от него. Зарови ръка в нея и

когато я извади, шепата й бе пълна с пръстени — венчални златни

пръстени и върху всеки бе завързан любовен възел. Старата Моли,

подобно на много други призраци, непрестанно търсеше някакъв

талисман, някаква изгубена отломка от миналото й, която най-после да й

позволи да умре, котвата, която я държеше привързана към света. В

нейния случай това бе венчалният й пръстен. Смяташе се, бе му казал

Магнус, че пръстенът отдавна е изчезнал, погребан под тинестото дъно

на Темза, но независимо от това тя би взела всяка кесия с намерени

пръстени с надеждата, че някой от тях може да се окаже нейният.

Тя пусна пръстените обратно в кесията, която изчезна някъде из

неживата й същност, и в замяна му подаде сгънато пакетче с прах. Той го

скри в джоба на якето си и в този момент призракът започна да

избледнява и да изчезва.

— Почакай, Мол. Това не е всичко, за което съм дошъл тази вечер.

Призракът потрепна, алчността му се бореше с нетърпението и с

усилието да остане видим. Накрая все пак измърмори:

— Е, добре, какво още искаш?

Уил се поколеба. Това не бе нещо, за което Магнус го бе изпратил;

бе нещо, което самият той искаше да знае.

— Любовно биле.

Старата Моли се изсмя пискливо.

— Любовно биле? За Уил 'ерондейл? ’ич не ми е в стила да отказвам

възнаграждение, но мъж с твоята външност не се нуждае от любовно

биле, повярвай ми.

— Не ме разбра — отвърна Уил и в гласа му можеше да се долови