Принц с часовников механизъм

най-слабата руменина, помисли си тя и се изненада колко нежност

имаше в тази мисъл.

Беше се привързала към Джем през последните две седмици; Уил

бе започнал старателно да я избягва, Шарлот и Хенри бяха погълнати от

проблемите на Клейва и Съвета и управлението на Института и дори

Джесамин изглеждаше претоварена. Но Джем постоянно бе край нея.

Изглежда взимаше на сериозно ролята си на неин гид из Лондон. Вече

бяха ходили в Хайд Парк и Кю Гардънс, Националната галерия и

Британския музей, при Лондонската кула и Портата на изменниците.

Отидоха да видят и кравите, които дояха в Сейнт Джеймс Парк, както и

продавачите на плодове и зеленчуци, предлагащи стоката си на пазара

„Ковън Гардън". От крайбрежния булевард бяха гледали лодките,

носещи се по блестящата от слънцето Темза, и бяха яли неща, които се

наричаха "стопер за врата", което звучеше ужасно, но всъщност се оказа

масло, захар и хляб. И докато дните отминаваха, Теса почувства, че бавно

се откъсваше от натрупалата се в нея неизказана мъка по Нат и Уил и

загубата на предишния си живот, подобно на цвете, подало се изпод

замръзналата земя. Тя дори забеляза, че бе започнала да се усмихва. И

трябваше да благодари за това на Джем.

— Ти си добър приятел — възкликна тя. И когато за нейно

учудване той не й отвърна нищо, добави: — Или поне предполагам, че

сме добри приятели. И ти мислиш така, нали Джем?

Той се обърна и я погледна, но преди да отговори, един гробовен

глас се обади от мрака:

„Съзирам тленност и уплаха.

О, как променя се плътта!

И колко много кралски кости

почиват под гранитната скала.“*

* Франснз Бонон, "Върху надгробните камъни на Уестминстърското

абатство". — Бел. прев.

Една тъмна сянка пристъпи към тях от пътеката между два

паметника. И докато Теса премигваше изненадано, Джем произнесе с

весело примирение:

— Уил. Все пак реши да ни удостоиш с присъствието си.

— Никога не съм казвал, че няма да дойда.

Уил пристъпи напред и светлината от розетните прозорци падна

върху него, озарявайки лицето му. Дори и сега. Теса не можеше да

погледне към него, без нещо да се свие в гърдите й, без сърцето й

болезнено да се преобърне. Тъмна коса, сини очи, изящни скули, гъсти

тъмни мигли, сочни устни — би могъл да бъде красив, ако не бе толкова

висок и мускулест. Беше държала ръцете му в своите. Знаеше какво е

усещането — желязо, опаковано в яки мускули; неговите ръце,

обхванали тила й, слаби и гъвкави, но груби и мазолести…

Опита се да се откъсне от спомените. Спомените не бяха помогнали

на никого, не и когато този някой знаеше истината в настоящето. Уил бе

прекрасен, но не бе неин; не бе ничий. Нещо в него се бе счупило и през

цепнатината изтичаше сляпа жестокост, потребност да наранява и да

отблъсква.

— Закъсняваш за заседанието на Съвета — добросърдечно

отбеляза Джем. Бе единственият, който сякаш бе недосегаем за

пакостливата злонамереност на Уил.

— Трябваше да изпълня едно поръчение — отвърна Уил. Отблизо

Теса можеше да види, че изглежда изморен. Около очите му имаше

червени кръгове, а сенките под тях бяха почти виолетови. Дрехите му

бяха измачкани, сякаш бе спал с тях, а косата му се нуждаеше от

подстригване. Но всичко това не те засяга ни най-малко, си каза тя

твърдо и отмести поглед от меките тъмни вълни, които се виеха около

ушите и тила му. Няма никакво значение какво мислиш за това как

изглежда или как е решил да прекара времето си. Достатъчно ясно ти

даде да разбереш това. — Но и ти не си самата точност.

— Исках да покажа на Теса „Ъгъла на поетите" — каза Джем. —

Помислих си, че ще й хареса.

Говореше така просто и ясно, че никой не би се усъмнил в думите

му, нито пък би си помислил, че това, което казва, е всичко друго, но не и

истината. Желанието му да достави радост на някого бе толкова

искрено, че дори и Уил не би си помислил да каже нещо неприятно; само

сви рамене и с бърза крачка ги поведе през абатството и после навън

към Източната галерия.

Тук имаше квадратна градина, оградена от стените на галерията, и

хората се разхождаха по краищата й, шепнейки си тихо, сякаш все още се

намираха в църквата. Никой не обърна внимание на Теса и спътниците

й, когато стигнаха двукрила дъбова врата в една от стените. Уил хвърли

бърз поглед наоколо, извади стилито си от джоба си и прокара върха му

по дървото. Вратата блесна за миг със синя светлина и крилата й се

разтвориха. Уил пристъпи навътре, Джем и Теса го последваха. Вратата

бе тежка и се затвори с трясък, като едва не прищипа роклята на Теса. Тя

едва успя да я дръпне и отстъпи заднишком навътре, а после се обърна с

лице към черната като катран тъмнина.

— Джем?

Блесна светлина; беше Уил, който държеше магическия си камък.

Бяха се озовали в широка, облицована с камък зала със сводест таван.