Принц с часовников механизъм

отчаяние. — Всъщност търся точно обратното, нещо, което да слага край

на влюбеността.

— Биле на омразата? — продължаваше да се забавлява Мол.

— Надявах се на нещо като безразличие. Или може би търпимост?

Тя издаде хъркащ звук, смущаващо човешки за призрак като нея.

— Не ми е работа да ти го казвам, нефилиме, но щом искаш момиче,

което да те мрази, има и по-лесни начини да го получиш. Не ти е нужна

моята помощ за такова жалко нещо.

И с тези думи тя се скри от погледа му, изчезвайки в мъглата

между гробовете. Уил, който гледаше след нея, въздъхна:

— Не за нея — прошепна той, въпреки че вече нямаше кой да го

чуе, — за мен…

После облегна глава върху студената желязна врата.

1

Заседателната зала

Изящни арки под купол сияен

окрилят свят чудно омаен.

Ефирни ангели с дарби различни

се носят на шепот прилични.

Алфред, лорд Тенисън, "Дворецът на изкуствата"

— О, да? Изглежда точно, както си го представях — каза Теса и се

обърна с усмивка към младежа, стоящ до нея. Той току-що й бе помогнал

да прескочи една локва и любезно бе оставил ръката си върху нейната,

малко над извивката на лакътя.

Джеймс Карстерс й се усмихна в отговор, елегантен в тъмния си

костюм, а вятърът развяваше сребристата му коса. Другата му ръка

остана върху нефритената ръкохватка на бастуна и ако някой от

тълпата, сновяща край тях, си помислеше, че е странно толкова млад

човек като него да използва бастун, или намираше за необикновен цвета

на косата му или чертите на лицето му, можеше да продължи да зяпа

колкото му душа иска.

— Това си е почти благословия — отвърна Джем. — Вече бях

започнал да се тревожа, че всичко, с което се сблъскваш в Лондон, ти

носи разочарование.

Разочарование

. Преди време брат й Нат й бе обещал, че в Лондон я

очаква всичко — ново начало, чудесно място за живеене, извисяващи се

здания и разкошни паркове. Вместо това бе намерила ужас, коварство и

опасност, надхвърлящи всичко, което би могла да си представи. А сега…

— Не всичко — усмихна се тя на Джем.

— Радвам се да го чуя — тонът му бе сериозен, а не

подигравателен. Тя отмести очи от неговите и погледът й се зарея към

величествената сграда, която се издигаше пред тях. Уестминстърското

абатство със знаменитата си готическа кула с острие, почти докосващо

небето. Слънцето точно се бе подало изпод тъмната шапка от облаци и

абатството се къпеше в меката му светлина.

— Това ли е наистина мястото? — попита тя, когато Джем я дръпна

към входа на абатството. — Изглежда толкова…

— Обикновено?

— Исках да кажа многолюдно.

Днес абатството беше отворено за туристи и групи от тях

нетърпеливо сновяха навътре и навън през огромната порта, повечето

здраво стиснали в ръце пътеводителите на „Бедекер". Група

американски туристи — жени на средна възраст, облечени старомодно,

мърморещи с акцент, който за момент я накара да изпита носталгия —

преминаха покрай тях и се заизкачваха нагоре по стълбите, бързайки

след някакъв екскурзовод, предлагащ обиколка на абатството. Джем и

Теса ги последваха и изчезнаха в множеството.

Вътре миришеше на студен камък и метал. Теса се огледа наоколо,

смаяна от размерите на мястото. В сравнение с него Институтът

приличаше на селска църква.

— Обърнете внимание на тройното разделение на нефа* —

прозвуча монотонният глас на гида.

* Неф — главен кораб на църква. — Бел. Прев.

Той продължи да обяснява за по-малките параклиси, източен и

западен, на които се разделяше страничният кораб. Наоколо цареше

пълна тишина, още повече че нямаше служба. Теса се остави да бъде

водена от Джем и когато тръгнаха към източната част на църквата,

осъзна, че стъпва по камъни, върху които бяха издълбани дати и имена.

Знаеше, че в Уестминстърското абатство са погребани именити крале,

кралици, пълководци и поети, но никога не си бе представяла, че ще

стъпва върху тях.

Най-сетне, в югоизточния ъгъл на църквата, тя и Джем забавиха

ход. През розовия прозорец над тях струеше слаба дневна светлина.

— Знам, че бързаме за заседанието на Съвета — каза Джем и

посочи към ъгъла, — но исках да видиш това, „Ъгъла на поетите".

Теса бе чела за това място, където бяха погребани най-известните

писатели на Англия. Тук бе сивият надгробен камък на Чосър и нишата

със статуята му, можеха да се видят и други известни имена.

— Едмънд Спенсър, о, и Самюел Джонсън — произнесе тя със

затаен дъх. — И Колридж, и Робърт Бърнс, и Шекспир.

— Всъщност той не е погребан тук — бързо рече Джем. — Това е

само паметник. Както и този на Милтън.

— Знам, но… — тя погледна към него и се изчерви. — Не мога да го

обясня, но чувството е сякаш си сред приятели, когато си сред тези

имена. Знам, че е глупаво…

— Ни най-малко.

Тя му се усмихна.

— Как разбра какво бих искала да видя?

— Как бих могъл да не се досетя? — отвърна той. — Когато си

мисля за теб и ти не си с мен, те виждам винаги с книга в ръка.

Казвайки това, той отмести погледа си и тя забеляза лека

червенина по бузите му. Толкова е блед, че на лицето му се изписва и