Принц с часовников механизъм

бялата кожа на шията му, отблясъците на свещите, отразени в изящните

му черти — споменът за срама и гнева се надигна към гърлото й,

задушавайки думите й.

Той погледна надолу към ръката си, в която все още държеше

малкото, подвързано в зелена кожа томче.

— Ще вземеш ли Колридж или ще трябва да остана завинаги в тази

доста глупава поза?

Теса мълчаливо протегна ръка и взе книгата.

— Ако искаш да потърсиш нещо в библиотеката — каза тя, готова

да си тръгне, — на твое разположение е. Аз вече намерих, каквото

търсех, и тъй като става късно…

— Теса… — каза той, протягайки ръка да я спре.

Тя го погледна, искаше й се да го помоли отново да я нарича

госпожица Грей. Дори начинът, по който произнасяше името й, я

обезоръжаваше, освобождаваше нещо стегнато и възлесто под гръдния

й кош, оставяше я без дъх. Искаше й се той да не я нарича с малкото й

име, но осъзнаваше колко нелепо би прозвучало да го помоли за това.

Това би провалило усилията й да се прави, че й е безразличен.

— Да? — отвърна тя.

Имаше някаква тъга в изражението му, когато погледна към нея,

която тя не искаше да вижда. Уил тъжен? Сигурно играеше.

— Ами нищо. Аз само… — той поклати глава. Кичур тъмна коса

падна върху челото му и той нетърпеливо го отметна. — Не, не, нищо.

Първият път, когато те видях в библиотеката, ти ми каза, че любимата

ти книга е " Този широк, широк свят"*. Помислих си, че може би ще ти

бъде интересно да научиш, че… я прочетох.

* Сантиментален роман на Сюзан Уорнър (1819-1885) публикуван

през 1850 г. под псевдонима Елизабет Уедъръл. Смята се за първия

американски бестселър. — Бел. Прев.

Главата му бе наведена, сините му очи гледаха към нея през

гъстите, тъмни мигли; не можа да не се запита колко ли пъти е

получавал това, което е искал, гледайки по този начин.

Опита се гласът й да прозвучи любезно и сдържано.

— И хареса ли ти?

— Не — отвърна Уил. — Стори ми се глупава и сантиментална.

— Е, въпрос на вкус — спокойно отвърна Теса, знаейки, че той се

опитва да я вбеси и отказвайки да се хване на въдицата. — Това, което е

полезно за един, може да е вредно за друг, нали?

Стори ли й се или той наистина изглеждаше разочарован?

— Ще ми препоръчаш ли някоя друга американска книга?

— Едва ли се нуждаеш от моите препоръки, щом се присмиваш на

вкуса ми. Мисля, че би трябвало да си разбрал, че сме твърде различни

що се отнася до книгите, които харесваме, както и до много други неща,

и да потърсиш другаде препоръки, господин Херондейл.

Тя едва не прехапа език, когато думите се откъснаха от устата й.

Това бе прекалено, знаеше го.

Но въпреки това Уил все още бе там, подобно на паяк кръжащ

около особено вкусна муха.

— Господин Херондейл? — възкликна той. — Теса, мислех, че…

— Какво мислеше? — гласът й бе леден.

— Че можем да си говорим поне за книги.

— Правим го — отвърна тя. — Ти се произнесе пренебрежително за

вкуса ми. Но трябва да знаеш, че " Този широк, широк свят" не е любимата

ми книга. Това е просто една история, която харесвам, подобно на

" Скритата ръка”, или може би ти трябва да ми предложиш нещо, за да

мога и аз да се произнеса за твоя вкус. Едва ли би било честно в противен

случай.

Уил се настани със скок върху най-близката маса, полюшвайки

краката и очевидно обмисляйки думите й, каза:

— " Замъкът Отранто"*

* Роман на Хорас Уолпоул (1717-1797), написан през 1764 г. Смята се

за първия готически роман. — Бел. Прев.

— Не е ли това книгата, в която синът на героя е премазан от

гигантски шлем, който пада от небето? И ти намираш, че „ Повест за два

града" е глупава? — отвърна Теса, която по-скоро би умряла, отколкото

да признае, че е чела " Отранто

" и че харесва книгата.

— " Повест за два града" — прозвуча като ехо гласът на Уил. —

Прочетох я още веднъж, след като си говорихме за нея. Беше права.

Изобщо не е глупава.

— Така ли?

— Да — отвърна той. — Само че е много потискаща.

Погледите им се срещнаха. Очите му бяха сини като езера; тя се

почувства така, сякаш бе паднала в тях.

— Потискаща?

Той каза твърдо:

— Сидни няма никакво бъдеще, със или без любов, не мислиш ли?

Той знае, че не може да се спаси без Луси, но, ако я остави край себе си,

това би означавало да я унищожи.

Тя поклати глава.

— Аз си спомням друго. Саможертвата му е благородна.

— Това е, което му остава — каза Уил. — А спомняш ли си какво

казва на Луси? " Ако беше възможно да отвърнете на любовта на човека,

когото виждате пред себе си — самонизвергнал се, похабен, пияница,

нещастно, безполезно и сбъркано същество, — какъвто го познавате, той