Принц с часовников механизъм

Това, че Софи бе с нея, й действаше успокоително, по всяка вероятност и тя се чувстваше също толкова некомфортно в облеклото си на ловец на сенки. Когато се изкачиха най-горе, Софи отвори вратата и те влязоха в залата за тренировки, заедно, без да разговарят.

По всяка вероятност се намираха в най-високата част на Института, непосредствено под мансардата, помисли си Теса, и почти двойно по -голяма от нея. Подът бе от лакирано дърво с изрисувани с черна боя фигури — кръгове и квадрати, някои от които номерирани. Дълги, подвижни въжета се спускаха от грамадните полегати покривни греди над главите им, почти невидими в сенките им. По продължение на стените горяха факли с магическа светлина, между които висяха различни оръжия — боздугани и брадви, и други, причиняващи смърт, предмети.

— Ъх — рече Софи, потрепервайки при вида им. — Само да не изглеждаха толкова ужасяващо.

— Разпознавам някои от тях от Кодекса — отвърна Теса, сочейки ги. — Онова там е меч за дуел, а това тук е рапира, рапира за фехтовка, а онова там, което можеш да вдигнеш само ако използваш и двете си ръце, е клеймър*, струва ми се.

* Прав, дълъг меч, наточен и от двете страни. —

Бел. прев.

— Точно така — раздаде се безапелационен глас над главите им. — Това е меч за екзекуции. Използва се най-често за обезглавяване. Затова няма остър връх.

Сепната, Софи нададе лек вик и отстъпи назад, когато едно от висящите въжета се разлюля и над главите им се появи тъмна сянка. Беше Джем, който се спускаше по въжето, изящен и бърз като птица. Той леко се приземи пред тях и се засмя.

— Приемете извиненията ми. Нямах намерение да ви стресна.

Бе облечен в същата униформа, само че вместо туника носеше риза, стигаща до кръста му. Гърдите му бяха опасани с кожен ремък и иззад рамото му се подаваше дръжката на меч. Тъмните дрехи правеха кожата му да изглежда още по-бледа, а косата и очите му изглеждаха по-сребристи от всякога.

— Стресна ни — каза Теса с лека усмивка, — но няма нищо. Вече започвах да се тревожа дали няма да ни се наложи да се обучаваме една друга.

— О, братята Лайтууд ще дойдат всеки момент — отвърна Джем. — Закъсняват просто защото искат да направят впечатление. Искат да подчертаят, че не им се налага да правят това, което им казваме ние, или това, което им казва баща им.

— Бих искала да ни обучаваш само ти — импулсивно рече Теса.

Джем бе озадачен.

— Не мога, аз самият не съм завършил обучението си — но когато срещна очите му, в последвалия разговор без думи Теса чу това, което той всъщност искаше да каже: — Аз не съм достатъчно добре, при това нерядко, за да мога да ви обуча надеждно.

Внезапно я заболя гърлото и погледът й се сплете с неговия, в надежда той да прочете мълчаливото съчувствие в очите й. Не искаше да отмести поглед и осъзна, че се пита дали начинът, по който е вдигнала косата си назад, старателно защипвайки я на кок, от който все пак се изплъзваха отделни кичури, не изглеждаше ужасно неугледен. Но това разбира се едва ли имаше някакво значение. Това бе само Джем, все пак.

— Няма да преминем пълен курс на обучение, нали? — каза Софи и разтревоженият й глас прекъсна мислите на Теса. — Съветът каза само, че ни е нужно да знаем как да се защитаваме... малко от малко...

Джем отмести поглед и връзката се разпадна.

— Няма от какво да се страхуваш, Софи — каза той с благия си глас. — Ще останеш доволна; винаги е полезно за едно красиво момиче да може да избегне нежеланото ухажване на някой джентълмен.

Лицето на Софи се изопна, сиво-синият белег върху лицето й почервеня така, сякаш бе нарисуван.

— Не се шегувай с мен — каза тя. — Не е хубаво.

Джем я погледна стреснато.

— Софи, не исках.

Вратата към залата за тренировки се отвори. Теса се обърна и видя как Гейбриъл Лайтууд влиза, следван от някакво момче, което тя не познаваше. Докато Гейбриъл бе строен и тъмнокос, другото момче бе мускулесто, с гъста пясъчноруса коса. И двамата бяха облечени в униформи, със скъпи тъмни ръкавици, с метални пластини около ставите. И двамата носеха сребърни ленти около китките си — ножници за ками, както вече бе научила Теса — и в ръкавите им бяха втъкани бели руни с едни и същи сложни мотиви. Бе ясно, че са роднини не само от сходството в дрехите, с които бяха облечени, но и от формата на лицата им и от светлите им лъчистозелени очи, така че Теса не бе изненадана, когато Гейбриъл, с присъщия му отривист маниер, каза:

— Ето ни и нас както бяхме казали. Джеймс, надявам се, че помниш брат ми Гидеон. Госпожице Грей, госпожице Колинс.

— Приятно ми е да се запознаем — промърмори Гидеон, срещайки очи с техните. Изглежда лошото настроение се котира в това семейство, помисли си Теса, спомняйки си думите на Уил, че в сравнение с брат си, Гейбриъл е почти сладурче.

— Не се безпокой. Уил го няма — каза Джем на Гейбриъл, който оглеждаше стаята. Гейбриъл го погледна свъсено, но Джем вече бе успял да се обърне към Гидеон и любезно го питаше:

— Кога се върна от Мадрид?