Принцеса с часовников механизъм

Ако наистина си решила да ме последваш в Ада, не мога да те спра.

— Най-сетне ти дойде умът в главата. Знаех, че рано или късно ще

стане — нали все пак имаш моята кръв.

Уил отново потисна желанието да я разтърси.

— Готова ли си?

Тя кимна и Уил вдигна ръка, за да почука на портата.

Вратата се отвори рязко и Гидеон застана на прага на спалнята си,

примигвайки, сякаш досега е бил затворен в някое тъмно място и току-що

е излязъл на светло. Панталоните и ризата му бяха измачкани, а една от

тирантите му се беше смъкнала до средата на ръката му.

— Господин Лайтууд? — Софи се поколеба на прага. Носеше поднос,

натоварен с кифлички и чай, достатъчно тежък, за да е неудобен. —

Бриджет каза, че сте позвънили за поднос...

— Да. Разбира се. Да. Влез. — Напълно разбуден, Гидеон изправи

рамене и й помогна да прекрачи прага.

Очевидно изритани небрежно, ботушите му бяха в ъгъла. Всъщност,

на цялата стая й липсваше обичайната подреденост: бойното му облекло

беше преметнато през облегалката на един стол — Софи потръпна

вътрешно при мисълта какви щети щеше да причини това на тапицерията

— върху нощното шкафче имаше полуизядена ябълка, а насред леглото се

беше опънал Гейбриъл Лайтууд и спеше дълбоко.

Очевидно носеше дрехи на брат си, защото му бяха прекалено къси на

китките и глезените. Заспал, той изглеждаше по-млад, обичайното

напрежение бе напуснало лицето му. Едната му ръка стискаше

възглавницата, сякаш за да почерпи сигурност от нея.

— Не можах да го събудя — каза Гидеон, като несъзнателно обви ръце

около лактите си. — Трябваше да го заведа в неговата стая, но... — От

устните му се откъсна въздишка. — Просто не намерих сили.

— Ще остане ли? — попита Софи, докато слагаше подноса върху

нощното шкафче. — В Института, имам предвид.

— Аз... не знам. Така мисля. Шарлот му е казала, че е добре дошъл.

Струва ми се, че тя го ужасява. — Крайчетата на устните му подскочиха

лекичко.

— Госпожа Брануел? — Софи настръхна, както винаги, когато

смяташе, че някой критикува господарката й. — Та тя е най-милата жена

на света!

— Да... мисля, че именно затова го плаши толкова. Прегърнала го и му

казала, че ако се нанесе тук, случилото се с баща ми ще остане в миналото.

Не съм съвсем сигурен какво точно от „случилото се с баща ми" е имала

предвид — сухо добави Гидеон. — Най-вероятно, когато Гейбриъл го

подкрепи в опита му да сложи ръка на Института.

— Не смятате, че е имала предвид най-скорошната случка? — Софи

отметна кичур коса, изплъзнал се изпод шапчицата й. — Със...

— Огромния червей? Не, колкото и да е странно, не мисля. Ала на брат

ми не му е в природата да очаква прошка. За каквото и да било. Той

разбира единствено от най-сурова дисциплина. Навярно си мисли, че

Шарлот се опитва да му погоди някакъв номер. Или че е луда. Завела го е в

стаята, където да се нанесе, но според мен всичко това го е уплашило.

Дойде, за да го обсъдим, но заспа. — Гидеон въздъхна и погледна към

младежа в леглото си със смесица от обич, раздразнение и тъга.

Сърцето на Софи се изпълни със съчувствие.

— Сестра ви... — започна тя.

— О, Татяна и за миг не би си помислила да остане тук. Избягала е при

семейство Блекторн, роднините на мъжа й, и толкова по-добре. Тя не е

глупачка — всъщност смята се за забележително умна — но е

самомнителна и суетна и двамата с брат ми не се обичат особено. А и той

не е спал от дни насам. Чакал е в онази проклета къща, без да може да

влезе в библиотеката, блъскайки по вратата, без да получи никакъв

отговор от татко...

— Искате да го защитите — отбеляза Софи.

— Естествено. Той е по-малкият ми брат.

Гидеон се приближи до леглото и докосна разрошената кестенява

коса на Гейбриъл. Другото момче се размърда и издаде неспокоен звук, но

не се събуди.

— Мислех, че отказва да ви прости, задето се опълчихте на баща си —

каза Софи. — Споменахте... че се боите от това. Че за него постъпката ви е

измяна към името Лайтууд.

— Мисля, че е започнал да се съмнява в добрата репутация на

фамилията ни. Точно както стана с мен в Мадрид.

Младежът се отдръпна от леглото, а Софи наклони глава на една

страна.

— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам за баща ви. Каквото и да

говорят за него, каквото и да е сторил, той ви е отгледал.

Гидеон се обърна към нея.

— Но, Софи...

Девойката не поправи обръщението му.

— Знам, че е извършил отвратителни неща, но въпреки това трябва

да ви бъде позволено да скърбите за него. Никой не може да ви отнеме

мъката — тя е ваша и само ваша.

Той я докосна леко по бузата с върха на пръстите си.

— Знаеш ли, че името ти означава „мъдрост"? Прекрасно ти подхожда.

Софи преглътна.

— Господин Лайтууд...

Ала пръстите му вече се бяха разперили, за да уловят бузата й в длан и

той се навеждаше, за да я целуне.

— Софи... — прошепна, а после устните им се срещнаха — леко

докосване, което постепенно стана по-настойчиво, когато той я придърпа

още по-близо.

Нежно и деликатно тя обви ръце („толкова груби, похабени от пране и

носене на какво ли не, от търкане на решетки, бърсане на прах и лъскане на