И ето че тя летеше... летеше нагоре. Не, издигаше се... растеше. Костите й се обтегнаха и издължиха, като решетка, която някой разтягаше настрани и нагоре до невъобразими размери. Кожата й, станала изведнъж златна, се опъваше и разкъсваше, докато тя се източваше нагоре като бобеното стъбло от старата приказка, и там, където се разкъсваше, от раните бликваше златна кръв. Къдрици като стружки от нажежен до бяло метал изскочиха от главата й и обградиха лицето й, а от гърба й се показаха огромни криле, по-големи от крилете на която и да е птица.
Навярно би трябвало да е ужасена. Когато сведе поглед надолу, видя, че ловците на сенки се взират в нея с широко отворена уста. Цялата стая бе изпълнена с ослепителна светлина... светлина, която струеше от нея.
Беше се превърнала в Итуриел. Небесният огън на ангелите бушуваше в нея, изгаряше костите й, пареше очите й. Ала тя изпитваше единствено ледено спокойствие.
Сега беше висока над шест метра и стоеше очи в очи с Мортмейн, който стискаше перилата на балкона, вцепенен от ужас. В края на краищата, ангелът с часовников механизъм беше неговият подарък за майка й. Едва ли някога си бе представял, че би могъл да бъде използван по този начин.
— Не е възможно — изхриптя той. — Не е възможно...
—
Мортмейн се обърна, за да побегне, но беше бавен, бавен като всички хора. Теса протегна ръка, ръката на Итуриел, и я сключи около него, повдигайки го от земята. Допирът на ангела го изгори и той изпищя. Гърчеше се, обгърнат от огън, докато тя затягаше хватката си, смазвайки тялото му в пихтия от алена кръв и бели кости.
След това разтвори пръсти и тялото му се сгромоляса на земята между автоматоните му. Последва мощен трус, съпроводен от оглушително металическо скърцане, като от рухването на сграда, и автоматоните започнаха да се свличат един по един на пода — нямаше кой да им вдъхва живот сега, когато с техния Магистър бе свършено. Градина от метални цветя, които увяхваха и умираха едно по едно, насред която стояха ловците на сенки и се оглеждаха изумено.
И ето че Теса разбра, че все още има сърце, защото то подскочи в гърдите й, ликуващо да ги види живи и в безопасност. Ала когато протегна златни ръце към тях — едната бе поаленяла там, където кръвта на Мортмейн се смесваше със златната кръв на Итуриел — те се отдръпнаха от ослепителната светлина, която я обгръщаше.
22
Последната тръба
Алджърнън Чарлз Суинбърн, ,^аиз Vепеп5"
От непрогледна черна мъгла създания с часовников механизъм протягаха хищни нокти към нея. Огън бушуваше във вените й и когато сведе поглед надолу, Теса видя, че кожата й е напукана и покрита с мехури, златна кръв струеше по ръцете й. Видя безкрайните градини на Рая, видя небесния свод обгърнат от пламъци, чието сияние би ослепило всеки смъртен. Видя сребърни облаци с остри като бръснач ръбове и почувства ледената пустота, която празнеше сърцата на ангелите.
—
Тя чуваше болката в гласа му и искаше да протегне ръце към него, но когато ги вдигна, пламъците се усилиха и овъглиха пръстите й. Дланите й се превърнаха в пепел и горещият вятър ги разнесе.
Теса се мяташе в леглото, бълнуваща от високата температура и кошмарите. Подгизнали от пот, чаршафите се бяха усукали около нея, косата й бе залепнала за слепоочията. Бездруго бледата й кожа сега беше почти прозрачна и под нея се виждаше плетеницата на вените и очертанията на костите й. Ангелът с часовников механизъм почиваше върху шията й. От време на време тя го докосваше и от устните й се откъсваше глух стон, сякаш допирът й причиняваше болка.