Принцеса с часовников механизъм

— Тес — прошепна той, — Адът е студен. Помниш ли, когато ми го каза? Бяхме в мазето на Къщата на мрака. Всеки друг би изпаднал в паника, а ти ми заяви преспокойно, като някоя гувернантка, че Адът бил покрит с лед. Каква жестока ирония би било, ако те загубя заради Небесния огън.

Теса си пое рязко дъх и за миг сърцето му подскочи... дали го беше чула? Но очите й си останаха затворени.

Пръстите му се сключиха още по-здраво около нейните.

— Върни се — каза той. — Върни се при мен, Теса. Хенри каза, че тъй като си докоснала душата на ангела, навярно сънуваш Рая, небесни градини и огнени цветя. Може би си щастлива в тези сънища. Но аз те моля, тласкан единствено от себичност — върни се при мен, защото не бих понесъл да изгубя цялото си сърце.

Главата й бавно се обърна към него, устните й се разтвориха, сякаш се канеше да проговори. Сърцето му подскочи и той се приведе напред.

— Джем? — каза Теса.

Уил се вцепени, все така — с ръка върху нейната. Очите й се отвориха... сиви като небето преди дъжд, сиви като хълмовете на Уелс. Цветът на сълзите. Тя погледна към него, през него, без изобщо да го вижда.

— Джем... Джем, толкова съжалявам. Само аз съм виновна.

Уил отново се приведе напред. То бе по-силно от него.

Теса говореше, при това разбираемо, за първи път от дни насам. Дори и да не говореше на него.

— Не си виновна.

Тя отвърна на допира на ръката му, пръстите й сякаш изгаряха кожата му.

— Напротив — настоя младата жена. — Именно заради мен Мортмейн те лиши от уин фена. Заради мен всички сте в опасност. Трябваше да те обичам, а всъщност съкратих живота ти.

Уил си поемаше дъх на пресекулки. Парчето лед отново се бе забило в сърцето му и той сякаш дишаше около него. И все пак, не беше ревност, а тъга, по-дълбока от всяка, която бе познал дотогава. Помисли си за Сидни Картън. „Спомняйте си понякога, че има един човек, който е готов да даде живота си, за да запази живота на някой, който ви е скъп.”*

Да, той би го направил за Теса — би умрял, за да запази живота на онези, които са й скъпи... така, както и Джем би го направил за него или пък за Теса, а тя — и за двама им. Те тримата бяха оплетени в почти неразбираема бъркотия, но едно бе сигурно — никой не би могъл да твърди, че не се обичат.

* Превод Димитър Стефанов. — Бел. прев.

„Достатъчно съм силен за това”, каза си той и нежно повдигна ръката й.

— Животът е повече от това просто да не умреш — рече той. — Има също така и щастие. Ти познаваш своя Джеймс, Теса. Знаеш, че би избрал любовта пред дългия живот.

В отговор девойката завъртя неспокойно глава върху възглавницата.

— Къде си, Джеймс? Търся те в мрака, но не те откривам. Ти си моят годеник, връзката между нас не може да бъде прекъсната. И все пак, когато умираше, аз не бях до теб. Не можах да се сбогувам.

— Какъв мрак? Теса, къде си? — Уил стисна ръката й по-силно. — Помогни ми да те открия.

Изведнъж гърбът на младата жена се изви като дъга, а пръстите й се впиха в неговите.

— Съжалявам! — ахна тя. — Джем... толкова съжалявам... причиних ти зло, ужасно зло...

— Теса! — Уил скочи на крака, но тя вече се бе отпуснала безсилно в леглото, дишайки тежко.

То бе по-силно от него — той извика отчаяно Шарлот, като дете, което се е събудило от кошмар; извика я така, както не го бе правил, когато все още беше дете и се събуждаше в непознатия Институт, копнеещ за утеха, която знаеше, че не бива да търси.

Шарлот се появи тичешком, както Уил открай време знаеше, че ще дойде, стига да я повикаше. Пристигна, останала без дъх и уплашена. Един поглед към девойката в леглото и към младия мъж, стиснал ръката й, и Уил видя как ужасът се оттегля от лицето й, заменен от безмълвна тъга.

— Уил...

Той нежно издърпа ръката си от тази на любимата си и се обърна към вратата.

— Шарлот, никога не съм те молил да използваш положението си като глава на Института, за да ми помогнеш...

— Положението ми не може да излекува Теса.

— Напротив. Трябва да доведеш Джем.

— Не мога да поискам това — каза Шарлот. — Джем току-що започна службата си в Града на тишината. Наскоро посветените Братя не бива да напускат града в продължение на цялата първа година...

— Той дойде да се бие.

Шарлот отметна една къдрица, която бе паднала над лицето й. Понякога, както в този момент, изглеждаше много млада, макар че по -рано, докато разговаряше с инквизитора в гостната, не беше така.

— Решението беше на брат Енох.

Увереност накара Уил да изпъне гръб. В продължение на толкова години се бе съмнявал в това, което се криеше в собственото му сърце. Но не и сега.