Принцеса с часовников механизъм

Теса потрепери. Студената вода я обливаше в мрака. Помисли си, че може би лежи на дъното на вселената, където реката на забравата разделя света на две, или пък все още беше в потока, където бе паднала, след като скочи от каретата на госпожа Блек, и всичко, което се бе случило след това, бе само сън. Кадер Идрис, Мортмейн, механичната армия, ръцете на Уил около нея...

Вина и мъка се врязаха в нея като копие и тялото й се изви като дъга, докато пръстите й се мъчеха да се заловят за нещо в мрака. Огън плъзна по вените й, стотици ручейчета от агония. Тя ахна, борейки се за въздух и изведнъж нещо хладно се допря до зъбите й и устата й се изпълни със смразяваща киселина. Тя преглътна с усилие, давейки се...

И почувства как огънят във вените й утихва. Ледена тръпка разтърси тялото й. Очите й се отвориха, светът престана да се върти около нея и си дойде на мястото. Първото, което видя, бяха две бледи, тънки ръце, които отдръпваха стъкленица — студенината в устата й, горчивият вкус върху езика й — а после очертанията на стаята й в Института.

— Теса — каза познат глас, — това ще ти помогне да останеш в съзнание за известно време, но не бива да допуснеш да потънеш обратно в мрака и сънищата.

Тя се вкамени, без да смее да погледне.

— Джем? — прошепна младата жена.

Звук от поставяне на стъкленицата върху нощното шкафче. Въздишка.

— Да — рече той. — Теса, ще ме погледнеш ли?

Вдигна очи към него и си пое рязко дъх.

Наистина бе Джем и едновременно с това не беше.

Беше облечен в пергаментовите одежди на Мълчаливите братя, разтворени на врата, така че се виждаше обикновената риза, която носеше отдолу. Качулката беше отметната назад, разкривайки лицето му. Сега Теса съвсем ясно виждаше у него промените, които едва бе зърнала насред шума и хаоса на битката в Кадер Идрис. Деликатните му скули бяха белязани с руните, които бе забелязала преди, по една върху всяка буза — дълги разрези, които не изглеждаха като обикновените руни, използвани от ловците на сенки. Косата му вече не беше изцяло сребърна — кичури от нея бяха потъмнели до кафеникавочерно, несъмнено цвета, с който се беше родил. Миглите му също бяха потъмнели и сега изглеждаха като фини нишки от черна коприна върху бледата му кожа... макар че и тя вече не беше чак толкова бледа, колкото преди.

— Как е възможно да си тук? — прошепна Теса.

— Съветът ме повика от Града на тишината. — Гласът му също беше различен. Сега в него се долавяше нещо хладно, което го нямаше преди. — Влиянието на Шарлот, както разбрах. Отпуснат ми е един час с теб, не повече.

— Час... — повтори Теса поразено. Ръката й се вдигна, отмятайки кичур коса от лицето й. Колко ли ужасно изглеждаше в омачканата си нощница, косата й — увиснала в рошави плитки, устните — сухи и напукани. Пръстите й потърсиха ангела около врата й — познат, успокояващ жест, но ангелът го нямаше. — Джем, мислех, че си мъртъв.

— Да — отвърна той и в гласа му отново прозвуча онази далечна нотка, която й напомни за айсбергите, които бе видяла от борда на „Мейн” — ледени късове, плаващи в мразовитата вода. — Съжалявам. Съжалявам, че нямаше как... че не можах да ти кажа.

— Мислех, че си мъртъв — повтори Теса. — А сега не мога да повярвам, че наистина си тук, от плът и кръв. Сънувах те, отново и отново. Намирах се в тъмен коридор и ти се отдалечаваше от мен и колкото и да те виках, ти не можеше, не искаше да се обърнеш и да ме погледнеш. Може би това също е просто сън.

— Не, не е сън. — Джем се изправи и застана пред нея. Бледите му ръце бяха сплетени пред тялото и Теса не можеше да не си припомни, че именно така й беше направил предложение — застанал пред леглото, в което седеше тя, вдигнала невярващ поглед към него, точно както сега.

Той бавно разтвори ръце и върху дланите му, също като върху бузите, Теса видя големи черни руни. Не познаваше Кодекса достатъчно добре, за да ги различи, но инстинктивно разбра, че това не са руните на обикновен ловец на сенки. Тези говореха за много по-голямо могъщество.

— Каза ми, че е невъзможно — прошепна тя. — Че не би могъл да станеш Мълчалив брат.

Той се извърна от нея. В движенията му също имаше нещо различно, нещо от плавното плъзгане на Мълчаливите братя, което беше едновременно прекрасно и плашещо. Какво правеше? Нима му беше непоносимо да я погледне?