Принцеса с часовников механизъм

Уил знаеше думите. „През много морета преминал, братко мой, аз идвам на твоя печален гроб, за да поднеса този последен дар на мъртвите. Последен поздрав и навеки сбогом, братко мой.” Той зяпна.

— Научил си стихотворението... на латински? Но нали открай време ти беше този, който помни музика, не думи... — Не довърши и се засмя. — Няма значение. Ритуалите на Братството сигурно са променили това. — Завъртя се и направи няколко крачки към дъното на стаята, след което рязко се обърна към Джем. — Цигулката ти е в музикалната стая. Мислех, че ще я вземеш със себе си... толкова много я обичаше.

— В Града на тишината не можем да вземем нищо със себе си, освен телата и умовете си — отвърна Джем. — Оставих цигулката си тук, за да може някой друг ловец на сенки да свири на нея след време.

— Значи не е било заради мен.

— За мен би било чест, ако я вземеш и се грижиш за нея. Но за теб оставих и нещо друго. В стаята си ще откриеш кутията ми за уин фен. Помислих си, че може би ще я искаш.

— Струва ми се жесток подарък. Никога да не забравя... — „Какво те отне от мен. Какво ти причини толкова страдания. Какво търсех и не откривах. Как се провалих и не можах да те спася.”

— Уил, не. — Както винаги, Джем го бе разбрал, без да са нужни обяснения. — Тя невинаги е била кутията, в която държах лекарството си.

Някога беше на майка ми. Куан Ин е богинята, изобразена отпред. Твърди се, че когато умряла и стигнала пред райските двери, поспряла и чула плача, долитащ от света на хората. Така и не могла да го напусне — останала тук долу, за да помага на смъртните, когато не могат да си помогнат сами. Тя е утешителната на всички страдащи сърца.

— Една кутия не може да ме утеши.

— Промяната не е загуба, Уил. Невинаги.

Уил зарови пръсти във влажната си коса.

— О, да — горчиво каза той. — Може би в някой друг живот — след този, когато прекосим реката, или се завъртим на Колелото на живота, или каквито и красиви думи да използваш, за да опишеш напускането на този свят — тогава отново ще открия своя приятел, своя парабатай. Ала аз те изгубих сега... сега, когато се нуждая от теб повече от всякога!

Джем беше прекосил стаята — сякаш мимолетно потрепване на сянка, с изяществото на Мълчаливите братя, въплътено в тялото му — и сега стоеше пред огъня. Пламъците осветяваха лицето му и Уил видя, че нещо сякаш грее в него, някаква светлина, която я нямаше досега. Джем и преди грееше — с буен живот и безкрайна доброта, ала това бе нещо различно. Сега светлината в него сякаш гореше — далечна и самотна, като светлината на звезда.

— Нямаш нужда от мен, Уил.

Уил сведе поглед надолу, към ножа в краката си и си спомни онзи, който бе забил в корените на дървото край пътя между Шрусбъри и Уелшпул, острието — обагрено с неговата кръв и тази на Джем.

— През целия ми живот, откакто дойдох в Института, ти беше огледалото на моята душа. У теб виждах доброто в себе си. Единствено в твоите очи откривах благословия. Кой ще ме гледа по същия начин, когато ти си отидеш?

Думите му бяха последвани от мълчание. Джем стоеше неподвижен като статуя. Уил потърси с поглед парабатайската му руна и откри, че също като неговата, и тази на Джем бе избледняла.

Най-сетне приятелят му проговори. Хладната дистанцираност си беше отишла от гласа му и Уил си пое рязко дъх, припомняйки си колко много му бе повлиял този глас, докато израстваше, неотменната му доброта беше като фар, грейнал в мрака около него.

— Имай вяра в себе си. Сам можеш да бъдеш своето огледало.

— А ако не мога? — прошепна Уил. — Дори не знам как да бъда ловец на сенки без теб. Никога не съм се бил, без ти да си до мен.

Джем пристъпи напред и този път той не се отдръпна. Приближи се толкова, че би могъл да го докосне и Уил някак разсеяно си помисли, че никога не се бе намирал така близо до един Мълчалив брат, че одеждата му с цвят на пергамент беше изтъкана от особена, корава, бледа материя, наподобяваща дървесна кора, и че от кожата му сякаш се излъчваше хлад, като от камък в горещ ден.

Джем се пресегна и повдигна брадичката му, принуждавайки го да срещне погледа му. Допирът му беше студен.

Уил прехапа устни. Това навярно бе последният път, в който приятелят му го докосваше в стария си облик. Спомените го прерязаха като нож — за всички онези пъти през годините, в които Джем го бе потупвал лекичко по рамото; в които му бе протягал ръка, за да му помогне да се изправи, когато той паднеше; в които го бе удържал, когато той побеснееше; неговите собствени ръце върху слабичките рамене на Джем, разтърсвани от кашлица, от която ризата на Уил поаленяваше от кръв.