Принцеса с часовников механизъм

Ако затвореше очи, Уил можеше да чуе звуците на Института, събуждащ се за живот около него рано сутринта, или поне можеше да си ги представи — Софи, която подрежда масата за закуска; Шарлот и Сирил, които помагат на Хенри да се настани в стола си; братята Лайтууд, които се боричкат сънливо по коридорите; Сесили, която несъмнено го търси в стаята му, както правеше от няколко сутрини насам, опитвайки се (безуспешно) да прикрие очевидната си тревога.

А в стаята на Теса — Джем и Теса, които разговаряха.

Знаеше, че Джем е тук, защото каретата на Мълчаливите братя беше спряла в двора — виждаше я от прозорците на тренировъчната зала. Ала това бе нещо, за което не бе в състояние да мисли. Беше го искал, именно той бе помолил Шарлот за него, но сега, когато то се случваше, просто не можеше да мисли за него. Ето защо беше дошъл в стаята, където отиваше винаги, когато нещо го тревожеше; хвърляше ножове от изгрев слънце насам и ризата му, подгизнала от пот, беше залепнала за гърба му.

Туп. Туп. Туп. Ножовете се забиха в стената, потъвайки дълбоко в центъра на мишената. Уил си спомни как, когато беше на дванайсет, да улучи дори близо до мишената му се струваше непосилен подвиг. Джем му беше помогнал, показал му беше как да държи оръжието, как да се прицелва и да хвърля. От всички места в Института свързваше най-силно с приятеля си именно тренировъчната зала... ако не се броеше стаята на Джем, която вече беше изпразнена от вещите му. Сега тя бе просто още една свободна стая, очакваща следващия ловец на сенки, който ще се нанесе в нея. Дори Чърч като че ли не искаше да влиза в нея — понякога заставаше до вратата и чакаше, както правят котките, но вече не спеше на леглото, както правеше, когато Джем живееше там.

Уил потръпна — тренировъчната зала беше студена в сивотата на ранното утро. Огънят в камината догаряше, жаравата му хвърляше червени и златни отблясъци. Младият мъж сякаш виждаше две момчета, приседнали на пода пред огъня в същата тази стая, едното — с гарвановочерна коса, а другото — с коса като сняг. Учеше Джем да играе на карти с едно тесте, което беше задигнал от гостната.

В един момент, сърдит, че все губи, беше запратил картите в огъня и с огромен интерес бе гледал как пламъците пробиват дупки в лъскавата бяла хартия и ги изгарят една по една. Джем се беше разсмял:

— Не можеш да победиш така.

— Понякога това е единственият начин да победиш — отвърнал бе той. — Да изгориш всичко.

Отиде да си вземе ножовете. „Да изгориш всичко." Все още цялото тяло го болеше. Докато издърпваше остриетата от стената, забеляза, че въпреки иратцетата, по ръцете му има зеленикави синини, както и белези от битката в Кадер Идрис, които щеше да носи завинаги. Спомни си как се бие рамо до рамо с Джем. Тогава май не го беше оценил както трябва. Последният, най-последният път.

Като ехо в отговор на мислите му, в този миг на прага падна сянка. Уил вдигна очи... и едва не изпусна ножа, който държеше.

— Джем? Ти ли си, Джеймс?

— Че кой друг? — Гласът на Джем. Той пристъпи в стаята и Уил видя, че качулката на пергаментовите му одежди бе свалена, погледът — прикован в неговия. Лицето, очите, всичко му бе така познато. Ала преди винаги бе усещал Джем, долавял бе приближаването, присъствието му. Това, че появата му го беше изненадала, бе остро напомняне за промяната, настъпила в неговия парабатай.

„Вече не сте парабатай”, обади се тъничко гласче в ума му.

Джем влезе в стаята с безшумната стъпка на Мълчаливите братя и затвори вратата зад себе си. Уил не помръдна от мястото си. Не беше сигурен, че е в състояние. Да види Джем в Кадер Идрис беше стрес, преминал през тялото му като ужасяващ и прекрасен пламък — Джем бе жив, но се беше променил — живееше, но бе изгубен за тях.

— Ама... — каза Уил, — нали си тук, за да се видиш с Теса.

Джем го погледна спокойно. Очите му бяха сиво-черни, като шистова плоча, изпъстрена с обсидианови жилки.

— Наистина ли си помисли, че няма да се възползвам от възможността, от всяка удала ми се възможност, да видя и теб?

— Не знаех какво да мисля. Ти си тръгна след битката, без да се сбогуваш.

Джем направи няколко крачки навътре и Уил усети напрежение в гръбнака си. Имаше нещо странно, нещо дълбоко различно в начина, по който приятелят му се движеше сега. Това не беше изяществото на ловеца на сенки, на което Уил в продължение на години се бе учил да подражава, а нещо различно, непознато и ново.

Джем вероятно бе забелязал нещо в изражението му, защото спря.

— Как бих могъл да се сбогувам с теб? — попита той.

Ножът се изплъзна от ръката на Уил и се заби с острието надолу в дървения под.

— Както го правят ловците на сенки. Ауе аЪцие уа\е. „Здравей и сбогом навеки, братко мой.”

— Ала това са думи за смърт. Катул ги е изрекъл над гроба на брат си, нали така? Миказ рег депЪез еЪ шика рег аециога уесЪиз адуето Наз шкегаз, /гаЪег, ад т/епаз...