Принцеса с часовников механизъм

— Чуй ме. Аз си тръгвам, но не от този свят. Не те напускам завинаги, Уил. Когато се биеш, аз все още ще бъда до теб. Когато бродиш по света, аз ще бъда светлината до теб, стабилната почва под краката ти, силата, която движи меча в ръката ти. Свързва ни много повече от клетвата. Знаците не промениха това, не го промени и клетвата. Тя просто изрази в думи нещо, което вече съществуваше.

— А ти? — рече Уил. — Кажи ми какво мога да сторя, защото ти си моят парабатай и не искам да отидеш в сенките на Града на тишината сам.

— Нямам избор. Ала ако има нещо, което бих могъл да поискам от теб, то е да бъдеш щастлив. Да имаш семейство и да остарееш с онези, които те обичат. И ако искаш да се ожениш за Теса, не допускай спомена за мен да ви раздели.

— Тя може и да не ме иска — подхвърли Уил.

По устните на Джем пробяга мимолетна усмивка и за миг те отново бяха предишните приятели. Уил виждаше Джем, но виждаше и през него, в миналото им. Спомни си как тичат заедно из тъмните улици на Лондон, как прескачат от покрив на покрив, а серафимските ками проблясват в ръцете им; часовете, прекарани в тренировъчната зала; как се бутат един друг в калните локви; как замерят Джесамин със снежни топки иззад леденото укрепление, което си бяха издигнали в двора на Института; как спят като две кутрета на килимчето пред камината.

„Ауе акцие уа\е", помисли си Уил. „Здравей и сбогом.” Преди не се бе замислял особено върху думите, върху това защо бяха не просто сбогуване, но и поздрав. Всяка среща води до раздяла и винаги щеше да бъде така, докато светът е смъртен. Във всяка среща има частица от скръбта на раздялата, но и във всяка раздяла се съдържа мъничко от радостта на срещата.

Той никога нямаше да забрави радостта.

— Говорехме за това как да се сбогуваме — каза Джем. — Когато Джонатан се сбогува с Давид, му казва: „Иди с мир, както се заклехме ние двамата, като казахме: Господ да бъде между мене и тебе до века”.* Те никога повече не се срещнали, но не се забравили. Така ще бъде и с нас. Когато се превърна в брат Закарая, вече няма да виждам с очите на хората, но част от мен все още ще бъде онзи Джем, когото ти познаваше, и ще те виждам с очите на сърцето.

* Цитат от Стария завет, Първа книга на царете 2О:42. — Бел. прев.

— Що теп зМ зМепд 51 )1 ]шо* — каза Уил и видя как очите на Джем се разшириха за миг и в тях проблеснаха развеселени нотки. — Върви с мир, Джеймс Карстерс.

* Ние сме приятели до края на живота си. (мандарин) — Бел. прев.

Двамата останаха, преплели погледи в продължение на един дълъг

миг, а после Джем вдигна качулката, скривайки лицето си в сянка, и се обърна.

Уил затвори очи. Не можеше да чуе как Джем си отива, вече не. Не искаше да почувства мига, в който той си тръгва и го оставя сам. Не желаеше да знае кога е настъпило истинското начало на първия му ден като ловец на сенки без парабатай. И щом усети как го жегва изгаряща болка в мястото над сърцето, там, където някога се намираше парабатайската му руна, когато вратата се затвори зад Джем, той си каза, че трябва да е някоя искра, отхвръкнала от огъня.

Облегна се на стената, а после бавно се плъзна надолу, докато не седна на пода, до ножа, който беше изпуснал по-рано. Не знаеше колко дълго остана така, но чу чаткането на конски копита навън, трополенето на каретата на Мълчаливите братя, докато излизаше от двора, затварянето на портата зад нея. „Прах и сянка сме."

— Уил?

Той вдигна поглед. Не беше забелязал дребничката фигурка на прага, докато тя не заговори. Шарлот направи крачка напред и му се усмихна. Усмивката й беше пропита с обичайната й доброта и младият мъж трябваше да положи усилие, за да не затвори очи срещу залелите го спомени. Шарлот, застанала на вратата на същата тази стая: „Забрави ли какво ти казах вчера? Че днес очакваме ново попълнение в Института? ...Джеймс Карстерс”.

— Уил — повтори тя. — Беше прав.

Младежът повдигна глава, провесил ръце между коленете си.

— За кое?

— За Джем и Теса — отвърна тя. — Годежът им беше разтрогнат. А Теса е будна. Будна е и пита за теб.

„Когато съм в мрака, искам да мисля, че той е в светлината, заедно с теб.”

Седнала в леглото, облегната на възглавниците, които Софи грижливо беше подредила, Теса сведе поглед към нефритения медальон в ръцете си.

Двете момичета се бяха прегърнали, а после Софи бе сресала косата й, като през цялото време благодареше на бога, докато накрая Теса трябваше да я помоли да престане, преди да е разплакала и двете.