Принцеса с часовников механизъм

Заповяда си да го пусне и пъхна ръка под яката на ризата си. Внимателно улови верижката около врата си и я повдигна, за да може той да види какво се поклаща на нея — нефритения медальон, който й беше подарил преди толкова много време.

„Когато двама души слеят душите си в едно, заедно те могат да разтрошат дори желязото и бетона.”

— Помниш ли, че ми го остави? Никога не съм го сваляла.

Джем затвори очи. Ресниците му почиваха върху бузите му, дълги и фини.

— През всичките тези години... — прошепна той и звукът, изтръгнал се от гърлото му, не беше гласът на момчето, което той бе някога, но тя все още го обичаше. — Носила си го през всички тези години? Нямах представа.

— Струваше ми се, че това би било товар за теб, докато беше Мълчалив брат. Боях се да не си помислиш, че след като го нося, очаквам нещо от теб. Нещо, което не можеш да ми дадеш.

Дълго време той не каза нищо. Теса чуваше тихия плисък на реката и далечния шум на трафика. Струваше й се, че може да чуе как облаците се движат по небето. Всеки нерв в тялото й крещеше, умоляваше го да каже нещо, но тя чакаше, докато израженията се сменяха по лицето му, преди най-сетне да проговори:

— Да бъдеш Мълчалив брат е като да виждаш всичко и едновременно с това — нищо. Виждах голямата карта на живота, разстлана пред себе си. Виждах теченията на света. И човешкият живот започна да ми прилича на театрално представление, което наблюдавах отстрани. Когато свалиха руните от мен, когато махнаха мантията на Братята от плещите ми, сякаш се пробудих от дълъг сън или пък стъклената стена, която ме бе обграждала до този миг, се строши. Усетих как всичко ме връхлетя, едновременно. Цялата човечност, която магиите на Братята ми бяха отнели. Имах толкова човечност, която се завърна в мен... Това е заради теб. Ако не беше ти, Теса, ако не бяха нашите срещи всяка година, които ми служеха като котва и пътеводна светлина, не мисля, че бих успял да се върна.

В тъмните му очи се беше появила светлина и сърцето на Теса запърха в гърдите й. През целия си живот бе обичала само двама мъже и никога не се бе надявала, че отново ще зърне лицето на когото и да било от тях.

— Ала ти го направи — прошепна тя. — И това е чудо. Помниш ли какво ти казах веднъж за чудесата?

При тези думи Джем се усмихна.

— Човек не бива да поставя чудесата под въпрос, нито пък да се оплаква, че не отговарят съвършено на неговите желания. Предполагам, че е така. Ще ми се да бях дошъл при теб по-рано. Ще ми се да бях онова момче, което обичаше преди толкова много време. Боя се, че годините са ме превърнали в друг човек.

Погледът на Теса обходи лицето му. В далечината чуваше бученето на автомобилите, но тук, на брега на реката, почти би могла да си представи, че отново е момиче, а въздухът е пълен с мъгла и пушек, и тракането на железницата...

— Годините промениха и мен — отвърна тя. — Станах майка и баба, видях как умират любими мои хора и на тяхно място се раждат други. Ти спомена теченията на света. Аз също ги видях. Ако все още бях момичето, което познаваше някога, никога не бих могла да изразя с думи какво изпитва сърцето ми с лекотата, с която го сторих току-що. Не бих могла да те помоля онова, което се каня да те помоля.

Джем вдигна ръка и докосна бузата й с длан. Теса видя надеждата, която бавно осветли лицето му.

— И какво е то?

— Ела с мен — рече тя. — Остани с мен. Бъди с мен. Виж всичко с мен. Пътувала съм по света и съм видяла много, ала все още има толкова непознати неща и не бих искала да ги видя с никого другиго повече, отколкото с теб. С теб бих отишла навсякъде, Джеймс Карстерс.

Палецът му се плъзна по извивката на скулата й и тя потрепери. Толкова отдавна никой не я бе гледал по този начин, сякаш бе най-прекрасното чудо на света. Знаеше, че и тя го гледа по същия начин.

— Струва ми се недействително — дрезгаво каза той. — Толкова дълго те обичах. Възможно ли е да е истина?

— Това е една от най-големите истини в живота ми — отвърна Теса. — Е, ще дойдеш ли с мен? Защото нямам търпение да споделя света с теб, Джем. Толкова много имаме да видим.

Не беше сигурна кой първи посегна към другия, знаеше само, че миг по-късно беше в обятията му, а той шептеше в косата й:

— Да, естествено, че да!

Потърси предпазливо устните й...

Теса почувства лекото му напрежение, товара на всички години, които бяха изминали от последната им целувка и тази. Вдигна ръка и като я сложи на тила му, го притегли към себе си, прошепвайки: