Принцеса с часовников механизъм

— Наближава нещо. Ужас, който Мортмейн само би могъл да си представи. Усещам го в костите си.

— Никой не може да прочисти света от цялото зло, Теса.

А когато тя извади от джоба на палтото си камата, увита в коприна, макар и все още изцапана с пръст и кръвта на Уил, и му я подаде, той наведе глава и я притисна до себе си, привел рамене, сякаш за да защити раната, която някой му бе нанесъл право в сърцето.

— Уил искаше да я видиш — рече Теса. — Знам, че не можеш да я вземеш.

— Задръж я вместо мен. Може би някога ще дойде ден.

Теса не го попита какво има предвид, но задържа камата. Носеше я със себе си, докато прекосяваше Ламанша, напускайки Англия, а белите скали на Доувър се изгубваха в далечината. В Париж намери Магнус, който живееше в една мансарда и рисуваше, занимание, за което нямаше абсолютно никаква дарба. Беше я оставил да се наспи на един дюшек до прозореца, а когато тя се събуди, викайки името на Уил, дойде, миришещ на терпентин, и я прегърна.

— С първия винаги е най-трудно — каза магьосникът.

— Първия?

— Когато за първи път изгубиш някого, когото обичаш. След това става по-лесно.

Когато войната пристигна в Париж, те отидоха в Ню Йорк и Магнус отново я запозна с града, в който се бе родила — оживена, ярка, кипяща от живот столица, която тя едва разпознаваше, с улици, пълни с автомобили, и трамваи, които профучаваха върху издигнати платформи. Тази година не се видя с Джем, защото Луфтвафе бомбардираше Лондон и Джем бе преценил, че е прекалено опасно да се срещнат, ала през следващите години...

— Теса?

Сърцето й спря.

Заля я разтърсваща вълна от замайване и за миг тя се зачуди дали не полудява, дали след всички тези години минало и настояще не се бяха слели в спомените й, така че вече не можеше да ги различи. Защото гласът, който чу, не беше мекият, беззвучен, изпълващ ума й глас на брат Закарая. Онзи, който от сто и трийсет години насам отекваше в главата й веднъж годишно.

Това бе глас, извадил изведнъж спомени, които бяха изтънели от безбройните пъти, в които умът й се бе връщал към тях, като хартия, сгъвана и разгъвана твърде много пъти. Глас, събудил спомена за друга среща на този мост, за една нощ толкова отдавна, в която всичко бе черно и сребърно, а реката отминаваше забързано под краката й...

Сърцето й биеше така силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Много бавно тя се извърна от парапета. И очите й се разшириха.

Той стоеше на тротоара пред нея, срамежливо усмихнат и мушнал ръце в джобовете на чифт модерни дънки. Носеше син памучен пуловер, с навити до лактите ръкави. Плетеница от избелели белези покриваше ръцете му. Теса различи очертанията на руната за Безмълвие, която някога бе така отчетлива и черна върху кожата му, ала сега се бе превърнала в блед сребрист отпечатък.

— Джем? — прошепна тя, осъзнала защо не го беше видяла, докато го търсеше из тълпата. Беше се оглеждала да зърне брат Закарая, облечен в пергаментово-белите си одежди, да се придвижва незабелязан между лондончани. Ала това не беше брат Закарая.

Това беше Джем.

Не бе в състояние да откъсне поглед от него. Винаги бе смятала, че Джем е красив и сега той й се струваше не по-малко красив от всякога. Някога бе имал сребърно-бяла коса и очи с цвят на сиво небе. Този Джем имаше гарвановочерна коса, накъдрена леко от влажния въздух, и тъмнокафяви очи, в чиито ириси проблясваха златисти пръски. Някога бледа, сега кожата му имаше цвят, а върху лицето му, съвършено гладко, преди да стане Мълчалив брат, сега тъмнееха два белега, останали от първите руни, които Братството бе поставило на скулите му.

Яката на пуловера му разкриваше деликатните очертания на парабатайската руна, която някога го бе свързвала с Уил и която може би и досега ги свързваше, ако човек вярваше, че душите биха могли да бъдат свързани дори отвъд смъртта.

— Джем — повтори тя, останала без дъх. На пръв поглед изглеждаше на около деветнайсет-двайсет години, съвсем малко по-голям отколкото бе, когато бе станал Мълчалив брат. Ала когато се вгледа по-внимателно, Теса видя пред себе си мъж, видя дългите години на болка и мъдрост в очите му. Дори начинът, по който се движеше, говореше за тиха саможертва. — Ти си... — Гласът й се извиси с необуздана надежда. — Това за постоянно ли е? Вече не си ли обвързан с Мълчаливите братя?

— Не — отвърна той. За миг сякаш му беше трудно да си поеме дъх. Гледаше я като че ли нямаше никаква представа как ще реагира тя на неочакваната му поява. — Не съм.

— Лекът... намерил си го?

— Не го намерих самият аз — бавно каза той. — Но... лек беше намерен.

— Видях Магнус в Аликанте едва преди няколко месеца. Говорихме за теб. Изобщо не ми каза...

— Не е знаел — рече Джем. — Беше трудна година за ловците на сенки, черна година. Ала от кръвта и огъня, от загубата и скърбите, се родиха и големи промени. — Той разпери ръце и някак срамежливо и с мъничко почуда в гласа, добави: — Самият аз съм променен.

— Как...