Принцеса с часовников механизъм

Тя не го бе забравила, не бе забравила прекрасното умиращо момче, което си бе дало труда да утеши едно уплашено момиче, което не познаваше, без да изрече и дума за собствените си страхове. Разбира се, че бе оставил отпечатък върху сърцето й. Как би могло да бъде другояче?

Помнеше как й бе подарил нефритения медальон на майка си, протегнал трепереща ръка. Помнеше целувки в една карета. Помнеше как влиза в стаята му, окъпана от лунна светлина и вижда сребърното момче, застанало пред прозореца, да изтръгва от цигулката в ръцете си музика по-прек-расна от желание.

„Уил”, бе казал той. „Уил, ти ли си това?"

Уил.

За миг сърцето й се поколеба. Спомни си смъртта му и собствената си агония. Спомни си дългите самотни нощи и как в продължение на години, всяка сутрин щом се събудеше, протягаше ръка, очаквайки да го открие до себе си и как много бавно бе започнала да свиква с това, че неговата половина на леглото завинаги ще си остане празна. Миговете, в които, попаднала на нещо забавно, се обръщаше, за да го сподели с него, само за да изпита наново шока от това, че той не е там. И най-ужасните мигове, когато седнала да закусва сама, си бе дала сметка, че е забравила точния оттенък на сините му очи или пък дълбочината на смеха му; че също като музиката на Джем, те бяха избледнели, потънали в онова далечно място, където спомените са безмълвни.

Сега Джем беше смъртен. Щеше да остарее като Уил и също като него щеше да умре, и тя не бе сигурна дали е в състояние да го понесе.

И все пак...

„Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма любов в живота. Ти си открила две.”

И ето че краката й се движеха, почти от само себе си. Тя се втурна в тълпата и се запровира между хората, като се извиняваше, останала без дъх, когато за малко не се спънеше в нечии крака или пък удареше някого с лакът. Не я беше грижа обаче. Тичаше с всички сили по моста, спирайки рязко едва когато стигна до края му, там, където тесни каменни стъпала се спускаха към водите на Темза.

Вземаше ги по две наведнъж, като едва не се подхлъзна на влажните камъни. В подножието им имаше малък бетонен пристан, обграден от железен парапет. Реката беше пълноводна и се плискаше в пролуките между метала, изпълвайки мястото с мирис на тиня и речна вода.

Джем стоеше до перилата, загледан във водата. Беше мушнал ръце дълбоко в джобовете си, раменете му бяха прегърбени, сякаш за да се предпази от силен вятър. Взираше се напред почти невиждащо и така съсредоточено, че явно не я чу да се приближава зад него. Тя го улови за ръкава и го обърна към себе си.

— Какво? — рече задъхано. — Какво се опитваше да ме попиташ, Джем?

Очите му се разшириха. Бузите му бяха пламнали, дали от тичането или от студа, Теса не бе сигурна. Гледаше я, сякаш тя бе някакво странно растение, избуяло най-неочаквано пред него.

— Теса... последвала си ме?

— Разбира се, че те последвах. Ти избяга по средата на изречението!

— Не беше кой знае колко добро изречение. — Той сведе очи към земята, а когато отново ги вдигна към нея, една усмивка, така позната, както и собствените й спомени, подръпваше крайчеца на устата му. И тогава той се завърна, един изгубен, но не и забравен спомен — усмивката на Джем открай време беше като лъчите на слънцето. — Никога не съм бил онзи, който го биваше с думите. Ако цигулката ми беше у мен, бих могъл да ти изсвиря онова, което исках да кажа.

— Опитай.

— Аз... дори не съм сигурен дали ще мога... Бях си подготвил шест-седем речи и май ги прехвърлях всичките.

Ръцете му бяха натъпкани дълбоко в джобовете на дънките. Теса се протегна и нежно го улови за китките.

— Е, мен ме бива с думите — рече тя. — Нека тогава аз те попитам.

Той извади ръце от джобовете си и я остави да обвие пръсти около

китките му. Останаха така, Джем — загледан в нея изпод тъмната си коса, която речният вятър бе разпилял по лицето му. В нея все още имаше една-единствена сребърна нишка, която изпъкваше ярко сред черните кичури.

— Попита ме дали съм обичала друг, освен Уил — каза Теса. — Отговорът е „да”. Обичах теб. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

Чу как той си пое рязко дъх. Виждаше как пулсът му тупти под бледата кожа на врата му, по която все още личаха избеляващите руни на Братята.

— Казват, че не можеш да обичаш двама души едновременно с еднаква сила — продължи Теса. — И навярно за другите е така. Ала ти и Уил... вие не сте като някой друг — двама души, които биха ревнували един от друг или биха решили, че любовта ми към единия намалява тази към другия. Вие сляхте душите си, когато бяхте още деца. Не бих могла да обичам Уил толкова силно, ако не обичах и теб. И не бих могла да те обичам така, както те обичам, ако не бях обичала Уил, както го обичах.

Пръстите й обвиваха нежно китките му, точно под ръба на ръкавите. Да го докосва така... беше странно, но едновременно с това я изпълваше желание да го докосва още. Почти бе забравила колко много й липсва допирът на някого, когото обича.