Принцеса с часовников механизъм

Сесили, която действително не си беше дала труда да си сложи бойно облекло, отметна глава назад и се взря свирепо в Гейбриъл Лайтууд, който се беше появил на прага като някакъв пакостлив дух.

— А може би мнението ви ни най-малко не ме интересува, господине.

— Може би. — Той пристъпи в стаята. — Ангелът ми е свидетел, че брат ви никога не се е интересувал от него.

— По това си приличаме — подхвърли тя, докато издърпваше меча от пода.

— И по нищо друго. — Гейбриъл застана зад нея. И двамата се отразяваха в едно от тренировъчните огледала; младежът беше с цяла глава по-висок от нея и Сесили съвсем ясно виждаше лицето му над рамото си. То беше едно от онези особени лица със сурови очертания — красиво от някои ъгли и странно интересно от други. На брадичката му имаше малък белег, сякаш оставен от тънко острие. — Искате ли да ви покажа как се държи правилно?

— Ако настоявате.

Вместо отговор, той се пресегна около нея и намести хватката й около ефеса.

— Никога не бива да държите меча с острието надолу — обясни. — Дръжте го така — с върха напред, та ако противникът се нахвърли отгоре ви, да се наниже на него.

Сесили изпълни указанията му. Умът й препускаше. Толкова дълго бе смятала ловците на сенки за чудовища. Чудовища, които бяха отвлекли брат й, а тя беше героинята, която щеше да го спаси, макар той и сам да не си даваше сметка, че има нужда да бъде спасен. Осъзнаването, че те всъщност са нормални същества, бе станало постепенно и някак странно. Сесили усещаше топлината, която се излъчваше от тялото на Гейбриъл, дъха му, раздвижващ лекичко косата й... колко странно бе само да си даваш сметка за толкова много неща у другиго — усещането от близостта му, допирът на кожата му, миризмата му...

— Видях ви как се биете в имението Лайтууд — прошепна Гейбриъл; коравата му ръка докосна пръстите й и Сесили трябваше да потисне тръпката, надигнала се в тялото й.

— Нескопосано? — попита тя, опитвайки се да звучи закачливо.

— С жар. Има такива, които се бият, защото им е задължение, както и такива, които го правят, защото им допада. На вас ви харесва.

— Аз не... — започна Сесили, но така и не можа да довърши, защото в този миг вратата на тренировъчната зала се отвори с трясък.

Беше Уил, изпълнил прага със стройното си, широкоплещесто тяло.

— Какво правиш тук? — попита той.

Е, дотук беше с краткото примирие, възцарило се между тях през онази нощ.

— Тренирам — отвърна тя. — Каза ми, че никога няма да стана по-добра, ако не тренирам.

— Не ти. Гейбриъл Лашуърм*. — Брат й посочи с брадичка другото момче. — Извинявай, Лайтууд.

* От английската дума за червей („шогт"). — Бел. прев.

Гейбриъл бавно свали ръцете си, които беше обвил около Сесили.

— Който и да е обучавал сестра ти как да върти меч, й е създал немалко лоши навици. Просто се опитвах да помогна.

— Аз му казах, че нямам нищо против. — Сесили и сама не бе сигурна защо защитава Гейбриъл, освен може би за да ядоса брат си.

И успя. Очите му се присвиха.

— А той каза ли

ти, че от години търси начин да ми отмъсти за нещо, което в неговите очи е оскърбление, нанесено от мен на неговата сестра? И какъв по-добър начин да го постигне, освен чрез теб?

Сесили завъртя рязко глава и се взря в Гейбриъл, върху чието лице се четеше смесица от раздразнение и предизвикателство.

— Вярно ли е това?

Той не отговори на нея, а на Уил.

— Ако ще живеем под един покрив, Херондейл, ще трябва да се научим да се отнасяме дружелюбно към другия. Не си ли съгласен?

— Докато съм в състояние да ти строша ръката без особено усилие, нямам намерение да се съгласявам с нищо такова. — Уил се пресегна и взе една рапира от стената. — А сега се махай оттук, Гейбриъл. И остави сестра ми на мира.

С един-единствен презрителен поглед младият Лайтууд мина покрай стария си враг и излезе от стаята.

— Наистина ли беше необходимо да го правиш, Уил? — попита Сесили в мига, в който вратата се затвори зад младежа.

— Аз познавам Гейбриъл Лайтууд, а ти — не. Съветвам те да ме оставиш аз да преценя характера му. Иска да те използва, за да ме нарани...

— Сериозно, наистина ли не си в състояние да си представиш, че може да е тласкан от подбуди, които не са свързани с теб?

— Познавам го — повтори Уил. — Той вече доказа, че е лъжец и предател...

— Хората се променят.

— Не чак толкова.

— Ти се промени. — Сесили прекоси стаята и пусна на една пейка меча, който издрънча.

— Както и ти. — Отговорът на Уил я изненада.

— Аз съм се променила? — рязко попита тя. — Как точно съм се променила аз?