Принцеса с часовников механизъм

— Какво е финтифлюшка? — попита Гейбриъл, примигвайки като бухал срещу писанието, което току-що беше помогнал да съчинят. Всъщност Гидеон му беше продиктувал по-голямата част, а той просто беше движил писалката по листа. Започваше да подозира, че зад мрачната фасада на брат му се крие един непризнат комедиен гений.

Гидеон махна нехайно с ръка.

— Няма значение. Запечатай плика и да вървим да го дадем на Сирил, за да може да замине със сутрешната поща.

От битката с гигантския червей бяха минали няколко дни и Сесили отново беше в тренировъчната зала. Започваше да се чуди дали не би могла да премести леглото си и още малко мебели в нея, тъй като така или иначе прекарваше по-голямата част от времето си тук. В стаята, която Шарлот й беше отредила, нямаше почти никаква украса, нито нещо друго, което да й напомня за дома. Тя не беше донесла кой знае колко лични вещи от Уелс, тъй като не беше очаквала да остане много дълго.

Поне тук, в стаята с оръжията, се чувстваше в безопасност. Може би защото там, където беше отраснала, нямаше нищо, което да прилича на това помещение; то беше място само за ловци на сенки. Нищо тук не можеше да събуди у нея носталгия по дома. По стените висяха десетки оръжия. На първия си урок с Уил, когато той все още кипеше от ярост, че сестра му изобщо бе тук, Сесили трябваше да научи имената им и за какво служат. Японски мечове катана, двуостри саби, извити ятагани, мизерикорди, боздугани, арбалети, прашки и тънки тръбички, през които се изстрелваха отровни игли. Сесили помнеше как брат й изплюваше думите, сякаш те също бяха отровни.

„Ядосвай се колкото си искаш, големи братко”,

помислила си беше тя. „Сега може и да се преструвам, че искам да бъда ловец на сенки, но само защото така нямаш друг избор, освен да ми позволиш да остана. Ще ти покажа, че тези хора не са твоето семейство. Ще те върна у дома.”

Сесили свали един меч от стената и го улови преценяващо. Уил й беше обяснил, че при мечовете, които се държат с две ръце, правилният начин на хващане бе пред гърдите, насочен право напред. Тежестта на тялото трябва да бъде разпределена равномерно между двата крака, а замахът трябваше да дойде от раменете, не от ръцете, за да може да бъде нанесен смъртоносен удар.

„Смъртоносен удар.”

В продължение на толкова години Сесили беше ядосана на брат си, задето ги беше изоставил, за да се присъедини към ловците на сенки в Лондон, отдавайки се, според думите на майка й, на живот на безсмислени убийства, оръжия, кръв и смърт. Какво не му бе достигало в зелените планини на Уелс? Какво липсваше на семейството им? Как бе могъл да обърне гръб на най-синьото море на света, за да го замени с нещо така лишено от съдържание като това?

Ала ето че сега тя беше тук и по свой избор прекарваше времето си сама в тренировъчната зала и нейната безмълвна колекция от оръжия. Тежестта на меча в ръката й беше успокояваща, сякаш бе бариера между нея и чувствата й.

Преди няколко вечери двамата с Уил бяха пребродили града, обикаляйки пушални за опиум, игрални домове и свърталища на ифрити, същински калейдоскоп от цветове, миризми и светлини. Държанието му не можеше да се нарече особено дружелюбно, но Сесили знаеше, че за него да й позволи да го придружи на подобна деликатна мисия, означава много.

Беше й приятно да бъдат заедно в онази нощ. Сякаш си бе върнала своя брат. Ала с напредването на вечерта Уил все повече се бе смълчавал и когато се върнаха в Института, той се бе отдалечил, очевидно желаещ да остане сам. На Сесили не й бе останало друго, освен да си отиде в стаята и да лежи в леглото си, загледана в тавана, докато не се бе съмнало.

Докато планираше идването си тук, си беше мислила, че връзките му с това място не може да са чак толкова силни. Не можеше да е привързан към тези хора така, както към семейството си. Ала докато нощта напредваше и тя гледаше как надеждата му постепенно се превръща в разочарование, засилващо се след всяко ново място, където му казваха, че уин фен не може да се намери никъде, Сесили беше разбрала (о, да, вече го беше чувала, знаеше го, но то не бе същото като да го разбере), че връзките, които брат й си бе създал тук, бяха също толкова силни, колкото и тези на кръвното родство.

Сега беше уморена и въпреки че държеше меча точно както Уил я беше научил (дясната ръка под предпазителя, лявата — върху главичката на ефеса), той й се изплъзна и политна към пода, забивайки се в дъските с острието напред.

— Олеле! — разнесе се глас откъм вратата. — Боя се, че за този опит не мога да ви пиша повече от три. Най-много четири, ако реша да ви дам допълнителна точка, задето се упражнявате да въртите меча в следобедна рокля.