Принцеса с часовников механизъм

Уил се укоряваше сурово. Как бе могъл през всички тези месеци да не разбере, че Джем умира... толкова бързо, толкова скоро? Как така не бе видял тъмната сянка на оная с косата?

— Уил... — Тих шепот долетя откъм вратата. Той вдигна бавно поглед и видя Шарлот да подава глава през прага. — Имаш... посетител.

Момчето примигна, когато Шарлот се отдръпна и Магнус Бейн я заобиколи, за да влезе в стаята. За миг не знаеше какво да каже.

— Твърди, че ти си го повикал. — В гласа на ръководителката на Института се долавяше съмнение, докато Магнус, облечен в оловносив костюм, стоеше с безразличен вид и бавно сваляше ръкавиците от тъмносива ярешка козина от тънките си кафяви ръце.

— Наистина го повиках — каза Уил с чувството, че се събужда от сън. — Благодаря ти, Шарлот.

Тя му отправи поглед, в които се четеше смесица от съчувствие и едно неизречено „Ти отговаряш за последствията, Уил Херондейл", след което излезе от стаята, затваряики подчертано внимателно вратата след себе си.

— Ти дойде. — Уил прекрасно си даваше сметка, че звучи глупаво. Никога не бе харесвал, когато хората отбелязваха на глас очевидното, а ето че сега самият той правеше точно това. Ала се чувстваше толкова странно. Гледката на Магнус тук, насред стаята на приятеля му, беше като да види елфически рицар насред адвокатите с бели перуки в Олд Бейли*.

* Традиционно название на централния наказателен съд в Лондон. — Бел. ред.

Магнус остави ръкавиците си върху една маса и се приближи до леглото. Протегна ръка, за да се подпре на една от колоните и погледна към Джем, така неподвижен и блед, че спокойно би могъл да бъде надгробна статуя.

— Джеймс Карстерс — промълви така, сякаш думите му имаха някаква заклинателна сила.

— Той умира — каза Уил.

— Очевидно. — Отговорът му би могъл да прозвучи студено, ако в гласа му нямаше безгранична скръб, която Уил познаваше прекалено добре. — От думите ти бях разбрал, че разполага с няколко дни, може би дори седмица.

— Не е само липсата на лекарството. — Гласът на младежа беше пресипнал и той се прокашля. — Всъщност намира се малко от него и аз му го дадох. Но този следобед имаше битка, в която изгуби кръв и това го отслаби. Боим се, че не е достатъчно силен, за да се възстанови.

Магнус се пресегна и безкрайно внимателно повдигна ръката на Джем. По бледите пръсти имаше синини, вените прозираха под кожата на китката му.

— Страда ли?

— Не знам.

— Може би ще е по-добре да го оставим да умре. — Златистозелените очи на Магнус погледнаха към Уил. — Всеки живот рано или късно свършва, Уил. А когато го избра, ти знаеше, че той ще умре преди теб.

Момчето се взираше пред себе си. Имаше чувството, че полита с бясна скорост през тъмен тунел, без край и без място, където да се залови, за да забави падането си.

— Ако смяташ, че така би било най-добре за него.

— Уил — гласът на Магнус беше нежен, но настоятелен, — нима ме повика тук, защото се надяваше, че ще успея да му помогна?

Младият ловец на сенки вдигна невиждащ поглед.

— И аз не знам защо те повиках. Не мисля, че е било, защото вярвах, че може да се направи нещо. По-скоро смятах, че ти си единственият, който би могъл да разбере.

Магнус изглеждаше учуден.

— Единственият, който би могъл да разбере?

— Живял си толкова дълго. Трябва да си видял много хора да умират — хора, които си обичал. И въпреки това си оцелял и си продължил напред.

Магьосникът продължаваше да го гледа слисано.

— Повика ме тук — мен, един магьосник, в Института, веднага след битка, в която всички за малко да загинете — за да говорим?

— Лесно ми е да разговарям с теб — каза Уил. — И сам не знам защо.

Магнус бавно поклати глава и се облегна на колоната.

— Толкова си млад — промълви той. — И все пак, не мисля, че досега се е случвало някой ловец на сенки да ме потърси, просто за да споделя безсънните часове на нощно бдение с него.

— Не знам какво да правя — оплака се младият мъж. — Мортмейн отвлече Теса и мисля, че знам къде я държи. Част от мен иска единствено да тръгне да я търси. Ала не мога да оставя Джем. Дадох клетва. Ами ако се събуди посред нощ и открие, че не съм до него? — Уил изглеждаше изгубен, като малко дете. — Ще си помисли, че съм си тръгнал по свое желание, без да ме е грижа, че умира. Няма да узнае истината. И все пак, ако можеше да говори, нямаше ли да ми каже да тръгна след Теса? Не би ли искал точно това? — Той прокара длани по лицето си. — Не съм сигурен и това ме раздира отвътре.

Магнус го изгледа мълчаливо в продължение на един дълъг миг.

— Той знае ли, че си влюбен в годеницата му?

— Не. — Уил вдигна стреснато глава. — Не. Никога не съм му казвал нито дума. Този товар не е за неговите плещи.

Магьосникът си пое дълбоко дъх и каза меко: