Принцеса с часовников механизъм

— Тя не ми се струва горда.

— Затова ли написахте това? — Консулът извади от джоба на палтото си първото писмо, което двамата братя му бяха изпратили, и като го погледна с отвращение, го остави да падне на земята. — Тези нелепи драсканици, целящи да ме подразнят?

— И успяха ли?

За миг Гейбриъл си помисли, че консулът ще го удари. Ала гневът в очите на по-възрастния мъж бързо се изпари и когато отново заговори, гласът му беше спокоен:

— Предполагам, че не би трябвало да очаквам един Лайтууд да реагира добре, когато се опитат да го изнудят. На баща ти със сигурност не би му харесало. Признавам, че ви сметнах за по-слабоволни от него.

— Ако възнамерявате да опитате друг подход, за да ме убедите, не си правете труда — отсече младежът. — Няма смисъл.

— Наистина ли? Действително ли си толкова верен на Шарлот Брануел след всичко, което семейството й причини на твоето? Бих го очаквал от Гидеон — той прилича на майка ви. Прекалено доверчив. Но не и от теб, Гейбриъл. От теб очаквах повече да се гордееш с кръвта във вените си.

Младият мъж облегна глава на стената зад себе си.

— Нямаше нищо — рече той. — Разбирате ли? В кореспонденцията на Шарлот нямаше нищо, което би могло да представлява интерес за вас или за когото и да било. Казахте, че ще ни унищожите, ако не ви докладваме за действията й, ала нямаше нищо за докладване. Вие не ни оставихте никакъв избор.

— Можехте да ми кажете истината.

— Вие не пожелахте да я чуете. С брат ми не сме глупави. Искате Шарлот да изгуби поста си в Института, но не желаете да е прекалено ясно, че вие стоите зад това. Ще ви се да откриете, че е замесена в нещо незаконно. Но истината е, че няма нищо подобно.

— Истината е разтегливо понятие. Тя може да бъде разкрита, вярно е, но също така може да бъде и създадена.

Гейбриъл рязко вдигна поглед към него.

— Нима предпочитате да ви излъжа?

— О, не — отвърна консулът. — Не мен. — Той сложи ръка на рамото му. — Родът Лайтууд винаги е държал на честта си. Баща ти допусна грешки. Но не бива ти да плащаш за тях. Нека ти възстановя онова, което си изгубил. Нека ти върна имението Лайтууд и доброто име на семейството ти. Можеш да живееш там с брат си и сестра си. Няма да е нужно да зависиш от подаянията на Анклава.

Подаяния. Думата горчеше. Момчето си помисли за кръвта на брат си върху плочките пред Института. Ако Шарлот не беше проявила такава глупост, ако не бе така твърдо решена да приеме превъплъщенката в лоното на Института, въпреки възраженията на Клейва и консула, Магистърът никога нямаше да изпрати създанията си срещу Института. Кръвта на Гидеон нямаше да бъде пролята.

„Всъщност — прошепна едно слабо гласче в главата му — ако не беше Шарлот, тайната на баща ми щеше да си остане тайна.”

Бенедикт нямаше да бъде принуден да предаде Магистъра. Нямаше да изгуби източника на лекарството, което възпираше напредването на астриолата. Може би никога нямаше да се преобрази. Синовете му може би никога нямаше да научат за неговите грехове и семейство Лайтууд щеше да продължи да си живее в блажено неведение.

— Гейбриъл — каза консулът, — това предложение е само към теб. Трябва да го запазиш в тайна от брат си. Той е като майка ти, прекалено лоялен към Шарлот. Тази криворазбрана вярност може и да му прави чест, но няма да ни е от полза тук. Кажи му, че съм се уморил от щуротиите ви и че вече не искам да правите нищо. Ти си добър лъжец — тук мъжът се усмихна кисело — и съм сигурен, че ще успееш да го убедиш. Е, какво мислиш?

Младежът стисна челюсти.

— Какво искате да сторя?

Уил се размърда в креслото до леглото на Джем. Седеше в него от часове и гърбът му започваше да се схваща, ала въпреки това отказваше да помръдне. Нали парабатаят му би могъл да се събуди във всеки един момент и би очаквал да го завари там.

Поне не беше студено. Бриджет беше запалила огъня в камината. Влажните дърва пукаха и пращяха, като от време на време изпращаха рояк искри във въздуха. Нощта отвъд прозорците беше тъмна, без намек за синева или облаци — единствено ненарушавана от нищо чернота, която сякаш беше нарисувана върху стъклото.

Цигулката на Джем беше облегната в долната част на леглото, а бастунът му, все още изцапан с кръв от битката в двора, беше до нея. Джем лежеше съвършено неподвижен, облегнат на няколко възглавници. По лицето му не бе останал никакъв цвят. Уил имаше чувството, че го вижда за първи път след дълго отсъствие — онзи кратък миг, когато човек обикновено си дава сметка за промените върху едно познато лице, преди да свикне с тях и да престане да ги забелязва. Джем изглеждаше толкова слаб — как бе могъл Уил да не го види? — плътта по костите на бузите, челюстта и челото му се беше стопила и той сякаш беше изтъкан единствено от вдлъбнатини и ъгли. Затворените клепачи и устните му имаха леко синкав оттенък. Ключиците му бяха извити като нос на кораб.