Принцеса с часовников механизъм

— Уил, ти потърси моята мъдрост на човек, живял безкрайно дълго и погребал мнозина обичани хора. Мога да ти кажа, че смисълът на един живот е съвкупността от любовта, с която е бил изпълнен. Каквото и да си се заклел да сториш, важното не е да си бил с Джем през последните мигове от живота му, а че си бил с него през останалото време. Откакто сте се запознали, никога не си го изоставял, нито си преставал да го обичаш. Само това има значение.

— Наистина ли го мислиш? — с почуда каза Уил, а после попита: — Защо си толкова добър с мен? Все още ти дължа услуга, нали? Не съм го забравил, макар ти никога да не поиска да ти я върна.

— Не съм ли? — рече Магнус, а после му се усмихна. — Уил, ти се отнасяш с мен като с човешко същество, с равен на теб самия. Не са много ловците на сенки, които имат подобно отношение към един магьосник. Не съм толкова безчувствен, че да поискам услуга от едно момче с разбито сърце. И то момче, което според мен един ден ще се превърне в наистина достоен мъж. Така че ето какво ще ти кажа: ти върви, а аз ще остана тук и ще бдя над него, а ако се събуди, докато те няма, ще му кажа къде си отишъл и че си го направил за него. Ще сторя всичко по силите си, за да опазя живота му — не разполагам с уин фен, но за сметка на това владея магия и може би в някоя стара книга със заклинания ще открия нещо, което да му помогне.

— Бих го сметнал за огромна услуга — каза Уил.

Магнус съзерцаваше Джем. По лицето на магьосника, обикновено така весело, язвително или равнодушно, сега беше изписана скръб, която изненада ловеца на сенки.

— Нима тази отминала тъга не ме проряза чак до живеца с такава лекота, защото бях излял душата си в безплодния пясък, обичайки оногова, който е обречен да погине? — промълви той и Уил го погледна.

— Какво беше това?

— „Изповеди” на Августин Блажени — отвърна Магнус. — Попита ме как, бидейки безсмъртен, съм преживял толкова много смърт. Не е кой знае каква тайна. Просто посрещаш нетърпимото и го изтърпяваш. Това е всичко. — Той се отдръпна от леглото. — Ще те оставя насаме с него за малко, за да се сбогуваш, ако искаш. Ще ме откриеш в библиотеката.

Уил кимна, неспособен да каже каквото и да било, и Магнус, след като си взе ръкавиците, излезе от стаята. Главата на младежа се въртеше.

Той отново погледна към приятеля си, който бе все така неподвижен в леглото.

„Трябва да приема, че това е краят",

помисли си и дори тази мисъл му се стори куха и далечна. „Трябва да приема, че Джем никога вече няма да ме погледне, никога няма да ми проговори. Посрещаш нетърпимото и го изтърпяваш. Това е всичко."

И все пак случващото се не му изглеждаше истинско, сякаш беше сън. Надвеси се над неподвижното тяло на своя парабатай и леко докосна бузата му. Тя беше студена.

— АЩие т рвгрвШит,/га1вг, ауе аЩие уа\е — прошепна той и думите на стихотворението никога не му се бяха стрували по-подходящи. „Здравей и сбогом навеки, братко мой."

След това се изправи и понечи да се извърне от леглото. И в този миг усети как нещо го стисна за китката. Сведе поглед надолу и видя, че пръстите на Джем са се сключили около ръката му. Беше толкова потресен, че не можеше да стори нищо друго, освен да се взира изумено в него.

— Все още не съм мъртъв, Уил — меко каза приятелят му. Гласът му беше тих, ала плътен — като метална жица. — Какво имаше предвид Магнус, когато те попита дали знам, че си влюбен в Теса?

11

Боязън от нощта

Дори сега в душата ми да падне мрак, съвършена светлина в нея ще изгрее пак; към звездите твърде силна е моята любов, атова не се боя от тъмнината тази нощ. Сара Уилямс, „Старият астроном”

— Уил?

След мълчанието, проточило се толкова дълго и нарушавано единствено от накъсаното дишане на Джем, Уил бе започнал да мисли, че си е въобразил как най-добрият му приятел го беше повикал от сумрака. Болното момче пусна китката му и той се отпусна в креслото до леглото му. Сърцето му биеше лудешки — от облекчение, но и от вцепеняващ ужас.

Джем обърна глава към него, облегнат на възглавницата. Очите му бяха тъмни, среброто им — погълнато от чернота. В продължение на един миг двамата просто се взираха един в друг. Беше като затишието, преди да се впуснеш в битка, каза си Уил, когато мислите се изпаряват и на тяхно място се настанява неизбежността.

— Уил... — повтори Джем и се закашля. Когато свали ръка от устата си, по пръстите му имаше кръв. — Аз... Да не съм сънувал?