Принцеса с часовников механизъм

— Наричайте ме Магнус.

— На драго сърце! — Хенри метна бонето през рамо и взе тумбест буркан, пълен с блещукащо вещество. — Това е прах, който, хвърлен във въздуха, прави призраците видими.

Магьосникът възхитено поднесе съдинката с лъскавите песъчинки към една лампа и когато Хенри му се усмихна окуражително, махна корковата запушалка.

— Изглежда много фин — каза той и тласнат от внезапна приумица, го изсипа върху ръката си. Прашинките полепнаха по кафявата му кожа, обгръщайки едната му ръка в блещукащо сияние. — И в допълнение към практичната си функция, явно има и козметично приложение. Този прах ще накара кожата ми да сияе завинаги.

Хенри се намръщи.

— Не завинаги — рече той, ала после отново грейна. — Но мога да ви направя нова доза винаги, когато поискате!

— Мога да сияя, когато ми се прище! — ухили се Магнус насреща му. — Това са страшно интересни изобретения, господин Брануел. Вие виждате света различно от всеки друг нефилим, когото съм срещал някога. Признавам, че смятах всички нефилими за лишени от въображение — макар и да не им липсват лични драми — ала вие напълно променихте мнението ми! Несъмнено обществото на ловците на сенки ви почита и тачи като някой, направил страшно много за напредъка на расата.

— Не — тъжно отвърна Хенри. — По-скоро им се ще да престана да предлагам най-различни изобретения и да спра да подпалвам какво ли не.

— Ала всички изобретения са съпроводени от риск! — възкликна Магнус. — Аз видях светът да се преобразява пред очите ми с изобретяването на парния двигател, разпространението на печатните материали, фабриките и заводите, променили лицето на Англия. Мунданите превзеха света и го превърнаха в прекрасно място. През вековете магьосниците измислиха и усъвършенстваха различни магии, за да си създадат друг свят. Нима единствено ловците на сенки ще си останат все на същото място, в застой, без да се променят и следователно — обречени? Как е възможно да обръщат гръб на вашия гений? То е като да се извърнат към сенките и с гръб към светлината.

Хенри пламна като божур. Явно бе, че никой досега не беше хвалил гениалността му, освен може би Шарлот.

— Ласкаете ме, господин Бейн.

— Магнус — поправи го магьосникът. — А сега може ли да видя работата ви върху портала, който споменахте? Изобретението, което е в състояние да пренесе някое живо същество от едно място на друго.

— Разбира се.

Хенри издърпа голяма купчина листове от ъгъла на отрупаната си маса и ги побутна към Магнус, който ги взе и с интерес започна да ги прелиства. Всяка страница беше изписана с нечетлив, ситен почерк и десетки уравнения, които съчетаваха математика и руни в поразяваща хармония. Магьосникът усети как сърцето му забива учестено, докато продължаваше да прелиства страниците... това беше гений, истински гений. Имаше само един проблем.

— Виждам какво се опитвате да направите — рече той. — И то е почти завършено, но...

— Именно — почти. — Хенри прокара ръце през рижата си коса, размествайки предпазните очила. — Порталът може да бъде отворен, но не и управляван. Няма как да си сигурен дали ще се озовеш там, където искаш, или пък в някой друг свят, или дори в Ада. Прекалено е рисковано и поради това — безполезно.

— Не може да бъде направено с тези руни — обясни Магнус. — Нуждаете се от други руни, различни от тези, които използвате.

Хенри поклати глава.

— Можем да използваме единствено руни от Сивата книга. Всичко друго е магия. А нефилимите не прибягват до магия. Това е нещо, което не бива да правим.

Магьосникът го изгледа дълго и замислено.

— Но пък аз мога да го направя — заяви той и придърпа купчината листове към себе си.

Създанията от расата му не обичаха прекалената светлина. Първото, което Салоус — всъщност това не беше истинското му име — стори, когато се върна в магазина си, бе да затули с навосъчена хартия прозореца, който онова нефилимско момче беше строшило така нехайно. Очилата му също ги нямаше, изгубени във водите на канала „Лаймхаус”. И никой, както изглеждаше, нямаше да плати изключително скъпата поръчка на Бенедикт Лайтууд.

Сатирът вдигна подразнено глава, когато звънчето издрънча, оповестявайки отварянето на вратата, и се намръщи. Мислеше, че е заключил.

— Пак ли се връщаш, нефилиме? — сопна се той. — Реши да ме хвърлиш в реката не веднъж, а два пъти? Държа да те уведомя, че имам силни приятели...

— Не се съмнявам, че е така, мошенико. — Високата качулата фигура на прага се пресегна и затвори вратата зад себе си. — И страшно искам да науча повече за тях. — Студено желязно острие проблесна в сумрака и очите на сатира се разшириха от страх. — Имам няколко въпроса към теб — заяви мъжът на прага. — И ако бях на твое място, не бих се опитвал да бягам. Не и ако държиш да си запазиш пръстите на ръцете...

13

Умът си има планини

Умът си има планини; скали високи, стръмни, страшни, непокорени от човешки крак.

Да им се надсмива може само онзи, който нивга не е бродил там.