Принцеса с часовников механизъм

— Не искате ли да влезете? — обърна се към нея Гейбриъл. — Мога да отида сам...

— И да ме оставите сама на студения тротоар? Колко некавалерско. В никакъв случай. — Тя посегна към бравата и отвори вратата, което накара едно малко звънче във вътрешността на магазина да издрънчи. — След мен, ако обичате, господин Лайтууд.

Примигвайки, Гейбриъл влезе в сумрачното помещение. Отвътре то се оказа също толкова негостоприемно, колкото и отвън. Дълги редици от прашни рафтове отвеждаха към потънал в сянка тезгях. Прозорците като че ли бяха намазани с някакво тъмно вещество, което спираше по -голямата част от слънчевата светлина. Върху рафтовете цареше бъркотия — пиринчени звънци с дръжки във формата на кости; дебели свещи, чийто восък беше натъпкан с насекоми и цветя; прекрасна златна корона с толкова странна форма и размер, че никога не би паснала на човешка глава. Имаше цели лавици с ножове, както и медни и каменни купи, чиито дъна бяха белязани с причудливи кафеникави петна. Имаше купчини ръкавици с най-различни размери, някой от тях — с повече от пет пръста. В предната част на магазина, закачен на тънко въже, висеше цял човешки скелет и се полюшваше във въздуха, макар че вътре нямаше никакъв вятър.

Гейбриъл хвърли бърз поглед на Сесили, за да види дали не се е уплашила, но не видя нищо такова. Всъщност девойката изглеждаше по -скоро подразнена и се насочи към дъното на магазина с такава решителна стъпка, че малките цветя върху шапката й подскачаха. Младежът поклати глава.

Настигна я тъкмо когато тя стовари облечената си в ръкавица ръка върху месинговия звънец на тезгяха, от което той се раздрънча настойчиво.

— Ехо? Има ли някой?

— Точно пред вас, госпожице — долетя сприхав глас някъде отляво и отдолу.

Двамата се надвесиха над тезгяха. Точно под ръба му се виждаше темето на дребен човек. Не, не точно човек, помисли си Гейбриъл, когато погледът му проникна през магическия прах, а сатир. Беше облечен в жилетка и панталони, но не и риза. Имаше копита и извити рога като на козел, както и грижливо подстригана брада, заострена челюст и жълти кози очи с квадратни зеници, полускрити зад чифт очила.

— Мили боже — рече Сесили. — Вие трябва да сте господин Салоус.

— Нефилими — мрачно отбеляза собственикът на магазина. — Ненавиждам нефилими.

— Хм... — изсумтя момичето. — И аз съм очарована да се запознаем.

Гейбриъл почувства, че е време да се намеси.

— Как разбрахте, че сме ловци на сенки? — сопна се той.

Салоус повдигна вежди.

— Знаците ви, господине, се виждат съвсем ясно по врата и ръцете ви — отвърна той, сякаш говореше на малко дете. — А що се отнася до девойчето, тя досущ прилича на брат си.

— Откъде познавате брат ми? — попита Сесили, повишавайки глас.

— Тук не идват мнозина като вас. И когато го сторят, няма как да не забележим. Преди около два месеца брат ви Уил честичко наминаваше насам, изпълнявайки поръчки на онзи магьосник, Магнус Бейн. Ходеше и в „Черепите и костите” и досаждаше на Старата Мол. Уил Херондейл е добре известен в Долния свят, макар че общо взето успява да не се забърква в неприятности.

— Да не повярва човек — промърмори Гейбриъл и Сесили го изгледа намръщено.

— Тук сме от името на Шарлот Брануел — заяви тя. — Ръководител на Института в Лондон.

Сатирът махна с ръка.

— Слабо ме вълнува йерархията на ловците на сенки. Никой от елфическата раса не се интересува от тях. Просто ми кажете какво искате и ще ви предложа добра цена.

Гейбриъл разгърна листчето, което му беше дал Магнус.

— Оцет „Четиримата крадци”*, корен от прилепова глава, беладона, ангелика, лист от дамяна, стрити на прах люспи от русалка и шест гвоздея от ковчега на девица.

* Оцет, смесен с билки или чесън, за който се вярвало, че предпазва от чума; мексиканско растение.

— Бел. прев.

— Е — рече Салоус, — това не са неща, които се търсят особено тук. Ще трябва да погледна отзад.

— Е, ако тези неща не се търсят, какво тогава се търси? — Гейбриъл започваше да губи търпение. — Не е като да се намираме в цветарски магазин.

— Господин Лайтууд — сгълча го тихичко Сесили... ала очевидно не достатъчно тихо, защото сатирът я чу и очилата подскочиха на носа му.

— Господин Лайтууд? Синът на Бенедикт Лайтууд?

Гейбриъл почувства как бузите му пламват. Не беше разговарял с почти никого за баща си от неговата смърт насам... ако онова нещо, което бе умряло в италианската градина изобщо можеше да се нарече баща му. Някога бяха той и семейството му срещу целия свят, семейство Лайтууд над всичко друго, ала сега... сега в името Лайтууд имаше толкова срам, колкото някога — гордост и Гейбриъл не знаеше как да говори за него.

— Да — рече той най-сетне. — Аз съм синът на Бенедикт Лайтууд.