Проклетата кауза

Нямаше отопление. Съблякох се и открих, че няма и топла вода. Почистих се, доколкото можах, и бързо облякох анцуг, яке, дебели обувки и шапка. Вече беше един и половина и Луси вероятно бе в къщата на Мант. А аз дори не бях започнала да подготвям доматения сос. Чувствах се изтощена и отчаяно се нуждаех от горещ душ или вана.

Не успях да се отърва от Грийн, който ме изпрати до колата и ми помогна да прибера екипа в багажника. Лодката вече бе натоварена на ремарке и потегляше към офиса ми в Норфолк. Не видях Джеръд и Кай Су и съжалих, че не мога да се сбогувам с тях.

— Кога ще направите аутопсията? — запита Грийн.

Погледнах го внимателно. Беше типичен представител на слабите хора, които получаваха власт чрез ранга си. Беше направил всичко възможно, за да ме изплаши и пропъди, а когато не успя, реши да станем приятели.

— Сега.

Запалих двигателя и пуснах отоплението. Той изглеждаше изненадан.

— Офисът ви работи ли днес?

— Току-що го отворих — отговорих.

Не бях затворила вратата и той се облегна на рамката и се вторачи в мен. Стоеше толкова близо, че виждах капилярите по бузите и носа му и промените в пигментацията му, дължащи се на слънцето.

— Ще ми се обадите ли, когато приготвите доклада си?

— Когато определя причината и начина на смъртта, ще ги обсъдя с вас — отговорих.

— Начина? — намръщи се той. — Да не искате да кажете, че това може да не е нещастен случай?

— Винаги в подобни случаи има съмнения, капитан Грийн. Това ми е работата — да се съмнявам.

— Е, ако намерите нож или куршум в гърба му, надявам се, че ще се обадите първо на мен — каза той иронично и ми подаде визитна картичка.

Проверих номера на помощника на Мант и подкарах колата, като се надявах да го открия в дома му. Успях.

— Дани, обажда се доктор Скарпета — представих се.

— Да, госпожо — отвърна изненадано той.

По телефона се чуваше коледна музика и гласове на спорещи хора. Дани Уебстър беше двайсетинагодишен и все още живееше със семейството си.

— Съжалявам, че те безпокоя на Нова година — казах, — но имаме случай, който трябва незабавно да се аутопсира. Сега пътувам към офиса.

— Имате ли нужда от мен?

Дани не звучеше недоволен от идеята ми.

— Ако можеш да ми помогнеш, ще ти бъда страхотно благодарна. В момента към службата пътуват малка лодка и един труп.

— Няма проблем, доктор Скарпета — отвърна той жизнерадостно. — Веднага идвам.

Опитах да се свържа с къщата на Мант, но Луси не вдигаше, затова реших да проверя съобщенията на телефонния секретар. Имаше само две от приятели на Мант, които се обаждаха да изразят съболезнованията си.

От оловно сивото небе заваля сняг, а по магистралата бе пълно с хора, които шофираха по-бързо, отколкото бе разумно. Зачудих се защо ли племенницата ми закъсняваше и защо не ме бе предупредила за това. Луси беше двадесет и три годишна и тъкмо бе завършила академията на ФБР. Все още се тревожех за нея, като че ли тя се нуждаеше от закрилата ми.

Районният офис Тайдуотър се намираше в малка, претъпкана пристройка към болница «Сентара» в Норфолк. Деляхме сградата с отдела по здравеопазването, който за съжаление включваше и офиса за санитарна проверка на рибата. Така между вонята от разлагащи се трупове и гниеща риба паркингът не бе приятно място независимо от сезона или деня. Вехтата тойота на Дани вече бе там, а когато отключих гаража, забелязах доволно, че лодката също ме чака.

Спуснах вратата зад себе си и тръгнах напред, като се оглеждах. Дългият маркуч бе грижливо навит и както бях помолила, отрязаният край и регулатора, към който бе прикрепен, бяха запечатани в найлонов плик. Другият край все още бе свързан с малкия компресор. Наблизо имаше галон с бензин и очакваното оборудване за плуване и гмуркане, включително допълнителни тежести, бутилка с въздух, гребло, спасителна жилетка, фенер, одеяло и сигнален пистолет.

Освен всичко това Едингс имаше и допълнителен двигател с пет конски сили, който очевидно бе използвал, за да влезе в забранения район, където бе умрял. Главният двигател с тридесет и пет конски сили бе вдигнат и заключен, което означаваше, че винтът трябва да е бил вън от водата. Спомних си, че наистина това бе положението му, когато видях лодката на сцената. Но това, което ме заинтересува най-много от всичко, беше твърдата пластмасова чанта, отворена на пода. Вътре лежаха различни приспособления за фотоапарати и кутии с филми «Кодак». Не видях фотоапарат или светкавица и реших, че те са загубени завинаги на дъното на река Елизабет.

Качих се горе и отключих другата врата. В покрития с бели плочки коридор върху количка, паркирана до стаята на рентгена, лежеше Тед Едингс, затворен в чувал за трупове. Вкочанените му ръце изпъваха черния найлон, сякаш се опитваха да се освободят. По пода бавно капеше вода. Тъкмо щях да тръгна да търся Дани, когато той се приближи към мен накуцвайки. Носеше купчина кърпи, а дясното му коляно бе в яркочервена спортна шина заради нараняване по време на футбол, което бе наложило реконструкцията на цялото му предно кръстовидно сухожилие.