Проклетата кауза

Едингс нямаше наранявания освен няколко стари белега, повечето по колената. Но природата му бе нанесла неприятен удар, наречен хипоспадия, което означаваше, че пикочният му канал се отваряше в долната вътрешна част на пениса му, вместо в средата. Този скромен дефект вероятно доста го е притеснявал, особено като момче. А в по-късни години може толкова да се е срамувал от него, че да е нямал желание за секс.

По време на професионалните ни срещи обаче определено не се бе държал срамежливо или пасивно. Всъщност винаги го бях смятала за уверен в себе си и чаровен. Той наистина представляваше изключение, защото рядко бивах очарована от някого, най-малко от журналист. Знаех обаче, че външният вид не означава нищо по отношение на това как се държаха хората, когато бяха насаме с партньора си, затова реших да приключа с размишленията.

Не исках да си го спомням като жив, докато нанасях мерките и белезите му върху диаграмите, закачени на бележника ми. Но спомените надвиха волята ми и се върнах към последния случай, когато го бях видяла. Беше седмицата преди Коледа. Седях в кабинета си в Ричмънд с гръб към вратата и подреждах диапозитиви. Не усетих влизането му, докато не заговори. Обърнах се и го видях застанал до вратата. Носеше саксия с яркочервени коледни чушки.

— Имате ли нещо против да вляза? — запита той. — Или ще ме накарате да се върна до колата с това.

Поздравих го, докато мислех раздразнено за чиновничките от предния офис. Знаеха, че не трябва да допускат репортери зад заключената врата във фоайето, освен ако аз не бях наредила, но харесваха Едингс прекалено много. Той влезе и остави саксията на пода до бюрото ми. Усмихна се и цялото му лице се озари.

— Просто си помислих, че трябва да има нещо живо и весело в това място — каза той, като спря сините си очи върху моите.

— Надявам се, това не е коментар за мен — засмях се.

— Готова ли сте да го обърнем?

Фокусирах погледа си върху диаграмите и осъзнах, че Дани ми говори.

— Съжалявам — промърморих.

Той ме изгледа загрижено, докато Роше се мотаеше наоколо, сякаш никога преди не бе влизал в морга, надничаше в стъклените шкафове, а после поглеждаше обратно към мен.

— Всичко наред ли е? — запита Дани съчувствено.

— Можем вече да го обърнем.

Душата ми потрепери като малко горещо пламъче. В онзи ден Едингс беше облечен в бежов панталон и черен пуловер. Опитах се да си припомня очите му. Зачудих се дали в погледа му бе имало нещо, което да е предвещавало това.

Докоснах тялото му, което бе изстудено от реката. Започнах да научавам неща за него, които не знаех досега, и това допълнително ме разстрои. Той имаше множество скъпи порцеланови корони и контактни лещи, подсилващи яркосиния цвят на очите му. Изненадващо дясната леща не бе отнесена от водата и това правеше погледа му странно несиметричен, като че ли ме гледаха двама мъртъвци изпод сънливите си клепачи.

Приключих с външния преглед и се заех с оскверняващата проверка на сексуалния живот на пациента. Това бе задължително, когато се разследваше неестествена смърт. Рядко откривах явни знаци, като татуировка, посочваща към кой пол е ориентиран собственикът й, а по правило никой от интимните партньори на починалия не даваше доброволно информация. Всъщност нямаше никакво значение дали някой щеше да ми каже нещо. Винаги проверявах за следи от анален полов акт.

— Какво търсите? — запита Роше, като се върна до масата и застана близо до мен.

— Разширение на ануса, дребни разкъсвания, удебеляване на епитела от травма — отговорих, без да спра работата си.

— Значи подозирате, че е педал — установи Роше и надникна през рамото ми.

Бузите на Дани се зачервиха, а в очите му проблесна гняв.

— Анусът и епителът са без изменения — съобщих. — С други думи, няма нараняване, което да говори, че е имал активни хомосексуални контакти. Детектив Роше, трябва да ми оставите малко свободно пространство.

Усещах дъха му върху врата си.

— Знаете ли, той направи доста интервюта наоколо.

— Какви интервюта? — запитах раздразнено.

— Не знам.

— Кого е интервюирал?

— Миналата есен писа някаква статия за затворения военен док. Вероятно капитан Грийн ще може да ви каже нещо повече.

— Току-що бях с капитан Грийн, но той не спомена и дума.

— Статията излезе във «Вирджински пилот» през октомври. Не беше нещо особено. Съвсем посредствена. Лично аз смятам, че е решил да се върне тук и да души за нещо по-голямо.

— Например?

— Не ме питайте. Аз не съм репортер — отвърна той и погледна към Дани. — Всъщност мразя медиите. Винаги измислят разни откачени теории и после са готови да направят всичко, за да ги докажат. Този тип е доста известен тук, нали е важна клечка в «Асошиейтид Прес». Слуховете твърдят, че връзките му с жени са само фалшива фасада. Минавате зад нея, а там няма нищо, ако разбирате какво имам предвид.

Усмивката му беше жестока. Не можех да повярвам колко силно го ненавиждам, при положение че днес го виждах за първи път.

— Откъде черпите информацията си? — запитах.

— Чувам разни неща.

— Дани, хайде да вземем проби от косата и ноктите му — казах.