Проклетата кауза

— А какво ще стане — намеси се Марино, — ако Хенд се свести, познае те и съобщи на задниците си коя си? Тогава какво?

— Няма да се свести.

Уесли се загледа през прозореца. В командния пост не беше горещо, но той изглеждаше така, сякаш е лято. Ризата му беше мокра от пот, по челото му бяха избили капки. Не знаеше как да постъпи. Аз имах идея и не мислех, че може да се появи и друга.

— Чуй ме — казах. — Не мога да спася Джоуъл Хенд, но мога да ги накарам да мислят, че не е мъртъв.

Всички се вторачиха в мен. Марино запита:

— Какво?

— Той може да умре всеки момент — казах развълнувано. — Трябва да вляза вътре още сега и да ви оставя достатъчно време, за да проникнете там.

— Не можем да влезем там — възрази Уесли.

— Щом аз вляза, може и вие да успеете — казах. — Можем да използваме робота. Ще го вкараме вътре, а той може да ги заслепи за достатъчно време, за да успеете да нахълтате. Знам, че имате оборудването, необходимо, за да се осъществи това.

Уесли загледа мрачно, а Марино — разтревожено и нещастно. Разбирах как се чувстват, но също така знаех и какво трябва да се направи. Отидох до най-близката линейка и взех от санитарите това, от което се нуждаех. Другите отидоха да търсят лед. После Тото и аз потеглихме напред, а Луси остана да направлява рожбата си.

Роботът носеше двайсет килограма лед, а аз отговарях за сандъка с медикаментите. Вървяхме към предната врата на Олд Пойнт, сякаш бе напълно обикновен ден и посещението ни бе нормално. Не мислех за хората, които ме държаха на прицел. Отказвах да си представям експлозивите или шлепа, натоварен с материал, който можеше да помогне на Либия да си произведе атомна бомба.

Когато стигнахме до вратата, тя се отвори веднага от същия брадат мъж, който преди малко се бе появил, за да прибере телефона.

— Влизайте — каза той мрачно, без да свали пушката от рамото си.

— Помогни ми с леда — отговорих не по-малко заядливо.

Той се втренчи в робота, който държеше петте торби. Гледаше го страхливо, сякаш Тото беше питбул, който внезапно може да се хвърли към него и да го нарани. После той се протегна към леда, а Луси накара приятеля си чрез оптическия кабел да му го подаде. После влязохме в сградата и вратата се затвори. Видях, че обезопасеният район бе унищожен. Рентгеновите апарати и другите скенери бяха изтръгнати от местата си и простреляни. Виждаха се капки кръв и следи от влачене, а когато последвах брадатия зад ъгъла, усетих миризма на трупове, още преди да видя закланите пазачи, струпани на зловеща, кървава купчина в края на коридора.

В гърлото ми се надигна горчилка, когато минахме през червената врата и бръмченето на машините ме разтърси. Не можах да чуя нищо от думите на брадатия, който беше от «Новите ционисти». Забелязах големия черен пистолет на колана му и си помислих за Дани и 45-калибровият, който го бе убил. Качихме се по железните стълби, боядисани в червено. Не поглеждах надолу, защото главата ми щеше да се замае. Той ме поведе по тесен пасаж към врата, която бе много тежка и изпъстрена с надписи. Бандитът набра номера на кода. От леда закапа вода по пода.

— Прави това, което ти кажат — дочух, докато влизахме в контролната зала. — Разбра ли? — бутна ме той с пушката си.

— Да — отговорих.

Вътре имаше около дузина мъже, облечени в анцузи и якета, въоръжени с автомати и карабини. Бяха развълнувани и ядосани и изглеждаха напълно безразлични към съдбата на десетината заложници, седнали на пода с опрени в стената гърбове. Ръцете на заложниците бяха завързани отпред, а на главите им бяха нахлузени калъфи от възглавници. През прорезите за очите се виждаше страхът им. Отворите за устите им бяха мокри от слюнка и те дишаха забързано и тежко. Забелязах кървави следи по пода, само че тези бяха пресни и водеха зад колоната, където бе изхвърлена последната жертва. Зачудих се колко ли трупа ще открия по-късно, ако и моят не бъде между тях.

— Ето тук — нареди придружителят ми.

Джоуъл Хенд лежеше по гръб на пода, покрит със завеса, очевидно свалена от прозореца. Беше невероятно блед и все още мокър от басейна, където бе погълнал водата, която щеше да го убие, независимо от усилията ми да го спася. Припомних си светлото му лице с плътни устни от деня, когато го бях срещнала в съда. Сега обаче изглеждаше подут и по-стар.

— От колко време е така? — запитах брадатия.

— Около час и половина.

Той се разхождаше нервно и пушеше. Не искаше да ме погледне в очите. Държеше неспокойната си ръка върху цевта на пушката, насочена към главата ми. Оставих сандъка с медикаментите, завъртях се и го погледнах.

— Не насочвай това към мен — казах.

— Млъкни.

Той спря и ме загледа, сякаш бе готов още сега да ми пръсне черепа.

— Тук съм, защото ме повикахте. Опитвам се да помогна — казах рязко, без да отмествам поглед от стъклените му очи. — Ако не искате да ви помогна, застреляйте ме или ме пуснете да си ходя. Нито едно от двете обаче няма да ви помогне. Опитвам се да спася живота му и няма нужда да ме разсейваш с проклетата си пушка.