Проклетата кауза

— Не бързай толкова — изропта Марино, когато излязохме навън.

— Провери ли подвижния команден пост? — попитах. — Голямата бяла антена? Видях я, когато пристигахме.

— Мисля, че не трябва да отиваме там.

— Аз пък възнамерявам да отида.

— Док, това е вътрешният периметър.

— Там са хората на ЕСЗ.

— Хайде първо да попитаме Бентън. Знам, че искаш да видиш Луси, но, за бога, помисли малко.

— Мисля, но искам да видя Луси.

С всяка изминала секунда се ядосвах все повече на Уесли. Марино постави ръка на рамото ми и ме спря. Намръщихме се един срещу друг.

— Док, изслушай ме. Това, което става, не е лично — каза той. — Никой не се интересува дали Луси е твоя племенница или не. Тя е шибан федерален агент, а Уесли не е задължен да ти докладва за всичко, което тя върши.

Не казах нищо, защото знаех истината.

— Затова не трябва да му се ядосваш — продължи Марино. — Ако искаш да знаеш, на мен също тази история не ми харесва. Не бих могъл да понеса нещо лошо да се случи на Луси. Не знам какво бих направил, ако нещо стане с някоя от вас двете. А в момента съм така уплашен, както никога през целия си шибан живот. Но трябва да си върша работата, а и ти също.

— Тя е във вътрешния периметър — казах.

Марино замълча за момент, после каза:

— Хайде, док. Ела да поговорим с Уесли.

Не можахме да го направим, защото, когато влязохме в центъра за посетители, той говореше по телефона. Тонът му бе абсолютно спокоен, но позата му издаваше напрежението му.

— Не предприемайте нищо, докато не дойда. Важното е те да знаят, че идвам — бавно каза той. — Не, не, не. Не го правете. Използвайте високоговорител, за да не се налага някой да се доближава.

Уесли погледна към нас с Марино и продължи:

— Просто се дръжте. Кажете им, че идва ваш човек, който веднага ще им осигури телефон за свръзка. Добре.

Той затвори и се отправи към вратата. Ние тръгнахме след него.

— Какво става, по дяволите? — запита Марино.

— Искат връзка с нас.

— Как са я поискали? Да не са изпратили писмо?

— Един от тях изкрещял през прозореца — отговори Уесли. — Доста раздразнени са.

Минахме покрай площадката за хеликоптери, която сега беше празна. Сенаторът и прокурорката си бяха отишли.

— Значи досега не са имали телефон? — запитах изненадано.

— Изключихме телефоните в сградата — отговори Уесли. — Трябва да получат телефон от нас, а допреди минута не искаха такъв. Сега внезапно го пожелаха.

— Значи има проблем — отбелязах.

— И на мен така ми се струва — задъхано потвърди Марино.

Уесли не отговори, но долових, че е ужасно нервен. Рядко нещо успяваше да го докара до това състояние. Тесният път ни поведе между морето от хора и коли, чакащи, за да помогнат. Бежовата сграда се извиси пред нас. Подвижният команден пост, паркиран на тревата, проблясваше на слънцето. Комините и каналът за охлаждане бяха толкова близо, че можех да ги уцеля с камък.

Не се съмнявах, че «Новите ционисти» ни държат на прицел и ако решат, могат да дръпнат спусъка и да ни очистят един по един. Прозорците, през които смятахме, че ни гледат, бяха отворени, но не видях нищо зад мрежите.

Отидохме отпред, където няколко полицаи и агенти в цивилни дрехи стояха около Луси. Сърцето ми едва не спря, когато я видях. Беше облечена в черен анцуг и ботуши, обкичена с кабели, както когато я видях в АИП, само дето този път носеше две ръкавици. Тото стоеше на земята, а дебелият му врат бе свързан към макара с оптичен кабел, който изглеждаше достатъчно дълъг, за да стигне до Северна Каролина.

— По-разумно ще е да му залепим приемателя — предложи племенницата ми на мъжете, които не можеше да види заради маската на очите си.

— Кой има лепенка?

— Изчакай.

Мъж в черен гащеризон бръкна в голяма кутия с инструменти и подхвърли на съседа си ролка скоч. Той откъсна няколко ленти и закрепи приемателя към вилката на обикновен черен телефон, хванат здраво от дръжките на робота.

— Луси — заговори Уесли. — Аз съм — Бентън. Тук съм.

— Здрасти — бързо отвърна тя и усетих колко е нервна.

— Веднага щом им предадете телефона, аз започвам да говоря. Просто искам да знаеш какво правя.

— Готови ли сме? — запита тя, без да забележи присъствието ми.

— Хайде — каза Уесли напрегнато.

Луси докосна един бутон на ръкавицата си и Тото оживя с тихо бръмчене. Едното му око се завъртя, като че ли фокусираше обектива на фотоапарат. Главата му се завъртя, когато Луси натисна следващото копче. Всички наблюдаваха безмълвно раздвижването на създанието на племенницата ми. То тръгна напред, стиснало здраво телефона, а оптичният и телефонният кабел се развиха от макарите си.