Проклетата кауза

— Те, екипите за бързо реагиране, отделът за борба с тероризма, хора като мен — отвърна Марино, който отново оглеждаше смукателните клапани на наргилето. — Повечето от нас имат и мерници «Новак» като неговия. Но това, което ние нямаме, са металопробиващите куршуми КТВ, познати като «Убийци на ченгета».

— Той е имал куршуми с тефлоново покритие? — учудих се.

— Седемнайсет броя, един в цевта. Всичките покрити с червен лак за водоустойчивост.

— Е, не се е снабдил с амуниции оттук. Поне не законно, защото те са забранени във Вирджиния от няколко години. Що се отнася до гланца на пистолета, сигурен ли си, че е «Бърдсонг», същата фирма, която Бюрото използва?

— Прилича ми съвсем на вълшебния допир на «Бърдсонг» — отговори Марино. — Разбира се, има и други компании, които вършат подобна работа.

Отворих стомаха машинално, заета с нахлулите в главата ми мрачни мисли. Винаги бях считала Едингс за почитател на закона и полицията. Бях чувала, че придружавал полицаите по време на акции, ходел на техните балове и пикници. Никога не ми беше правил впечатление на маниак на тема оръжия. Бях като зашеметена от мисълта, че може да е заредил пистолета си с нелегални куршуми, използвани, за да убиват и обезобразяват същите хора, които бяха негови източници и вероятно приятели.

— Стомахът съдържа само малко количество кафеникава течност — казах. — Не е ял преди смъртта си, което е съвсем нормално, щом е възнамерявал да се гмурка.

— Възможно ли е изгорелите газове да са стигнали до него по маркуча? — запита Марино, който продължаваше да оглежда наргилето. — Те нямаше ли също да предизвикат порозовяване?

— Ще направим тест за въглероден окис, но той бездруго няма да обясни миризмата, която усещам.

— И си сигурна, че все още я усещаш?

— Абсолютно.

— Смятате, че е убийство, нали? — попита ме Дани.

— Никой не трябва да говори за това — казах, като дръпнах жицата от макарата над главата ми и включих триона. — Нито на полицията в Чесапийк, нито на когото и да било друг. Не и докато не приключим с всички тестове и не направя официално изявление. Не знам какво става тук. Не знам какво е станало и на местопрестъплението. Затова трябва да сме още по-предпазливи от обикновено.

Марино погледна към Дани.

— Откога работиш тук? — запита той.

— Осем месеца.

— Чу какво каза доктор Скарпета, нали?

Дани вдигна поглед, изненадан от промяната в тона на Марино.

— Знаеш как да си държиш устата затворена, нали? — продължи Марино. — Това означава, че не трябва да споделяш с момчетата или пък да се опитваш да впечатлиш гаджето или семейството си. Разбра ли?

Дани потисна гнева си и направи разрез от ухо до ухо.

— Нали разбираш, ако изтече някаква информация, ние с докторката ще знаем кой се е раздрънкал. — Марино продължи атаката си, която с нищо не бе провокирана.

Лицето на Дани остана непроницаемо. Той издърпа скалпа над очите, за да оголи черепа, и лицето на Едингс се отпусна тъжно, като че ли той разбираше какво става и това го измъчваше. Включих триона и залата се изпълни с шумния вой на острие, режещо кости.

Глава трета

В три и половина слънцето се бе скрило зад воал от тъмносиво, а снегът бе дълбок няколко сантиметра и изпълваше въздуха плътно като дим. Ние с Марино поехме по следите на Дани по паркинга. Младежът вече си бе отишъл, а аз се чувствах неудобно заради него.

— Марино — казах, — не можеш да се държиш с хората по този начин. Персоналът ми знае какво е дискретност. Дани не е направил нищо, за да предизвика грубостта ти, и аз съм ужасно недоволна от теб.

— Той е просто едно хлапе — отвърна Марино. — Ако го възпиташ правилно, ще се държи както трябва и ще се грижи за теб. Важното е да вярваш в дисциплината.

— Не е твоя работа да дисциплинираш моите служители. А и никога не съм имала проблеми с него.

— Така ли? Може пък това да е един от случаите, когато за нищо на света да не ти е нужен проблем.

— Наистина ще съм много благодарна, ако вече не се опитваш да ръководиш работата ми вместо мен.

Бях изморена и разстроена, а Луси все още не вдигаше телефона в къщата на Мант. Марино беше паркирал колата си до моята. Отключих вратата си.

— Е, какво ще прави Луси за Нова година? — запита той, като че ли знаеше за грижите ми.

— Надявам се, че ще я прекара с мен. Но не съм я чувала — отговорих и влязох в колата.

— Снегът започна на север и Куантико бе ударен първи — каза той. — Може да се е отбила някъде, за да изчака оправяне на времето. Знаеш какво е движението по 95 магистрала.

— Тя има телефон в колата. Освен това идва от Шарлътсвил, а не от Куантико.

— Как така?

— От академията решиха да я изпратят в университета за още един квалификационен курс.

— По какво? Космически изследвания за напреднали?

— Доколкото знам, учи в някакъв специален курс по виртуална реалност.

— Е, значи може да е някъде по пътя от Шарлътсвил насам — успокои ме той, като явно не искаше да си тръгна.

— Можеше да ми остави съобщение.