Проклетата кауза

— Навън — отговори вместо мен Луси и посочи към вратата с пресилено заплашителен поглед.

— Ами ако падна в някоя снежна пряспа заради теб, джудже такова?

— Снегът не е по-дебел от десет сантиметра. Единствената дупка, в която можеш да попаднеш, е онази в мозъка ти.

— Утре ще отидем на плажа да постреляме по консервени кутии — каза Марино. — От време на време се нуждаеш от добър урок, специален агент Луси.

— Съвсем сигурно е, че няма да стреляте на този плаж — възпротивих се.

— Е, предполагам, че можем да позволим на Пит да отвори прозореца и да издухва дима навън — Каза Луси. — Но това просто показва до каква степен си пристрастен.

— Само пуши по-бързо — наредих. — Тази къща и така е достатъчно студена.

Прозорецът беше упорит, но не колкото Марино, който успя да го отвори след жестока борба. Той премести стола си до него и запали цигара. Ние с Луси започнахме да подреждаме приборите и салфетките във всекидневната, защото решихме, че ще е по-уютно да вечеряме пред огъня, отколкото в кухнята на доктор Мант или претъпканата и мразовита трапезария.

— Още не си ми разказала как вървят нещата — обърнах се към племенницата си, която палеше огъня.

— Страхотно.

Луси добави дърва в огъня и към покритото със сажди гърло на комина полетяха искри. Вените по ръцете й изпъкваха, мускулите по гърба й се виждаха ясно. Талантите на Луси бяха по отношение на компютрите, а напоследък и в роботиката, която бе изучавала в университета. Това бяха експертни области, които я правеха крайно привлекателна за Екипа за спасяване на заложници към ФБР, но от нея се очакваха мозъчни, а не физически способности. Никоя жена досега не бе успявала да премине през зловещите изисквания на ЕСЗ, а аз се тревожех, че Луси няма да се примири с границите на възможностите си.

— Много ли спортуваш? — попитах.

Тя седна на огнището и ме погледна.

— Да.

— Ако нивото ти на мазнини се смъкне още, няма да си здрава.

— Съвсем здрава съм, а всъщност имам прекалено много мазнини.

— Ако се разболяваш от анорексия, няма да се примиря с това, Луси. Знам, че това може да те убие. Виждала съм жертвите на тази болест.

— Нямам проблеми с яденето.

Приближих се и седнах до нея. Огънят затопляше приятно гърбовете ни.

— Май ще трябва да ти се доверя за това — казах.

— Добре.

— Слушай — потупах я по крака, — ти си назначена в ЕСЗ като техен технически консултант. Никой никога не е очаквал да се спускаш по въже от хеликоптери и да пробягваш километър и половина за четири минути заедно с мъжете.

Тя ме погледна с блеснали очи.

— Точно пък ти да ми говориш за граници. Никога не съм виждала да позволяваш на пола ти да те задържа назад.

— Аз познавам идеално границите на възможностите си — възразих. — Просто ги заобикалям с мислене. Точно така оцелях.

— Виж — каза тя разчувствано, — писна ми да програмирам компютри и роботи, а после всеки път, когато стане нещо голямо — като бомбата в Оклахома, — момчетата да потеглят към въздушната база и да отлетят, а аз да остана. А дори и да отида с тях, ме заключват в някоя малка стаичка някъде, като че ли съм само някакъв прост смотаняк. Не съм смотана и искам да бъда истински агент.

Очите й се изпълниха със сълзи и тя отмести поглед от мен.

— Мога да премина всяко изпитание, което ми поставят. Мога да се спускам по въже, да стрелям със снайпер и да се гмуркам. И най-важното — мога да се оправя, когато се държат като идиоти. Нали знаеш, не всички са особено щастливи от факта, че работя с тях.

Не се и съмнявах в това. Луси винаги предизвикваше крайности в поведението на хората, защото беше прекалено умна, но и с доста труден характер. Освен това беше красива, с остри, силни черти, и аз искрено се учудвах как бе оцеляла в екип на специалните сили, състоящ се от петдесет мъже, с никой от които не би имала връзка.

— Как е Джанет? — попитах.

— Прехвърлиха я в офиса във Вашингтон. Работи по интелектуални престъпления. Поне не е далеч от мен.

— Това сигурно е съвсем отскоро — казах озадачено.

— Да — потвърди Луси и облегна лакти на коленете си.

— А къде е тази вечер?

— Семейството й има апартамент в Аспен.

Мълчанието ми не успя да прикрие въпроса, който ме интересуваше, и Луси отговори раздразнено:

— Да, не бях поканена. Но не защото ние с Джанет не се разбираме. Просто не беше добра идея.

— Разбирам.

Поколебах се, преди да добавя:

— Значи родителите й още не знаят?

— По дяволите, кой ли пък знае? Да не мислиш, че не се крием в работата? Отиваме някъде заедно и всяка от нас има удоволствието да гледа как другата я ухажват разни досадни мъже. Това е страхотно удоволствие — каза тя горчиво.

— Знам как е в службата — казах. — Не е по-различно, отколкото те предупредих, че ще бъде. По-интересно ми е семейството на Джанет.

Луси се вторачи в ръцете си.

— Най-вече майка й. Честно казано, смятам, че баща й не би се разтревожил. Няма да реши, че той е виновен за това, както смята майка ми. Само дето тя си мисли, че ти си виновната, защото основно ти си ме отгледала, както и нея самата.