Проклетата кауза

Надигнах се от креслото и влязох в спалнята, където вещите ми лежаха разпилени из малкото хладно пространство. Съблякох се бързо и взех кратък душ. Още през първия си ден тук бях открила, че бойлерът не е особено щедър. Наистина никак не харесвах студената къща на доктор Мант с боровата й ламперия в кехлибарен цвят и боядисани в тъмнокафяво подове, където си личеше всяка прашинка. Моят заместник англичанин живееше в мрачната прегръдка на силния вятър и през всяка секунда в оскъдно мебелираната му къща се чувствах вледенена и притеснена от странни звуци, които понякога ме караха да се надигна в съня си и да се протегна към пистолета.

Сгушена в халата и с увита около главата кърпа, отидох да проверя стаята за гости и банята, за да се уверя, че всичко е наред за посещението на Луси, племенницата ми, която трябваше да пристигне по обед. После огледах кухнята, която беше направо мизерна в сравнение с моята. Очевидно вчера, когато ходих до Вирджиния Бийч на пазар, не бях забравила нищо, макар че щеше да ми се наложи да се оправям без преса за чесън, машина за спагети, кухненски комбайн и микровълнова печка. Започвах сериозно да се питам дали Мант някога ядеше тук и дали въобще живееше в къщата си. Поне се бях сетила да си донеса собствените прибори, а докато имах добри тенджери и ножове, можех да се справя с почти всичко.

Почетох още малко и заспах на светлината на старинната лампа. Телефонът ме стресна отново. Грабнах слушалката, а очите ми бързо се приспособиха към слънчевата светлина в лицето ми.

— Обажда се детектив К. Т. Роше от Чесапийк — каза непознат мъжки глас. — Научих, че замествате доктор Мант. Нуждая се от бързия ви отговор. Изглежда, имаме смъртен случай на гмуркач в затворения военен док и трябва да отидем и да извадим тялото.

— Предполагам, че говорите за случая, за който вашият полицай ми се обади по-рано?

Дългото мълчание бе последвано от доста странен отговор.

— Доколкото знам, аз съм първият, който ви се обажда.

— Полицай на име Йънг ми звънна в пет и петнайсет тази сутрин. Изчакайте за момент — погледнах листа с бележките си. — Инициалите му са «С» като «Сам» и «Т» като «Том».

Нова пауза, после детективът отговори със същия тон:

— Нямам представа за кого говорите, тъй като при нас няма човек с такова име.

Усетих приток на адреналин и отново се заех с бележките. Беше девет и тринадесет минути. Бях силно озадачена от чутото. Ако първият мъж не бе полицай, тогава кой беше той, защо се бе обадил и откъде познаваше Мант?

— Кога намерихте трупа? — запитах Роше.

— Около шест сутринта пазачът на дока забелязал малка лодка, закотвена зад един от корабите. Имало дълъг маркуч във водата. Изглеждало, че някой в другия му край се гмурка. Изминал цял час, но никой не се показал. Тогава ни се обадиха. Изпратихме водолаз и както казах, там имаше труп.

— Имаме ли идентификация?

— В лодката намерихме портфейл. Шофьорската книжка е на бял мъж на име Теодор Андрю Едингс.

— Журналистът? — запитах невярващо. — Този Тед Едингс?

— Тридесет и две годишен, кестенява коса, сини очи. Така изглежда на снимката. Има ричмъндски адрес на улица «Грейс».

Тед Едингс, когото познавах, беше криминален репортер, печелил доста награди. Работеше за «Асошиейтид Прес». Почти не минаваше седмица, без да ми се обади за нещо. За момент се вторачих в слушалката, без да мога да мисля.

— На лодката намерихме и деветмилиметров пистолет — продължи детективът.

Заговорих сериозно:

— Самоличността му не трябва да се разкрива пред медиите или когото и да било друг, докато не бъде потвърдена.

— Вече предупредих всички за това. Не се тревожете.

— Добре. Значи никой няма представа защо този човек може да се е гмуркал във водите на затворения военен док? — запитах.

— Може да е търсил някакви останки от Гражданската война.

— Какво ви дава основание да мислите така?

— Много хора обичат да оглеждат реките за потънали топове и разни подобни оръдия — отговори той. — Добре. Значи ние отиваме да го извадим, за да не стои там долу по-дълго от необходимото.

— Не искам да го докосвате, а ако остане още малко във водата, това няма да промени абсолютно нищо.

— Какво искате да направите?

Гласът на детектива звучеше отбранително.

— Няма да знам, докато не стигна дотам.

— Е, аз не смятам, че е необходимо да идвате…

— Детектив Роше — прекъснах го, — не сте вие човекът, който да решава дали е необходимо да идвам, а и какво ще правя, когато дойда.

— Да, но задържам много хора, а днес следобед ще вали сняг. Никой не иска да стои дълго време на открито.

— Според кодекса на Вирджиния тялото е в моята юрисдикция, а не във вашата, нито пък на пожарната, спасителните служби или който и да било друг. Никой няма да докосва тялото, докато аз не наредя.

Говорех достатъчно рязко, за да разбере, че мога да се държа твърдо.

— Както вече ви казах, ще трябва да съобщя на всички спасители и хора от дока, че трябва да останат там, а те никак няма да се зарадват. Военните вече ме натискат да освободя района, преди да са се появили репортерите.

— Това не е случай на военните.

— Вие им го кажете. Това са техните кораби.