Проклетата кауза

Спряхме на края на кея, където се виждаше задната част на частично потопената подводница. На по-малко от шест метра от нея беше закотвена тъмнозелена алуминиева лодка. От компресора излизаше дълъг черен маркуч, който беше нагласен във вътрешната тръба от страната на пътника. Подът на лодката бе покрит с инструменти, водолазно оборудване и други предмети, за които подозирах, че са били небрежно прегледани от някого. Направих всичко възможно, за да потисна гнева си.

— Вероятно просто се е удавил — каза Грийн. — Почти всяка смърт на гмуркач, която съм виждал, е от удавяне. Умираш в плитка вода като тази, няма какво друго да бъде.

— Това оборудване определено ми се вижда необичайно — казах, като не обърнах внимание на медицинските му заключения.

Той се загледа в лодката, едва раздвижвана от теченията.

— Наргиле. Да, това е необичайно тук.

— Работеше ли, когато намерихте лодката?

— Нямаше бензин.

— Какво можете да ми кажете за него? Любителска направа?

— Фабрична — отвърна той. — Пет конски сили бензинов компресор, който всмуква въздух през маркуч с ниско налягане, свързан с двустепенен регулатор. Може да е останал долу четири-пет часа. Докато е имало гориво.

Грийн продължаваше да гледа встрани.

— Четири-пет часа? Защо? — погледнах го учудено. — Мога да го разбера, ако събирате омари или рапани, но тук?

Той мълчеше.

— Какво има долу? — запитах. — И не ми казвайте, че са останки от Гражданската война, защото и двамата знаем, че тук не се намират такива.

— В действителност долу няма абсолютно нищо.

— Да, но той е смятал, че има нещо.

— За негово съжаление мислел е погрешно. Вижте тези облаци. Със сигурност ще го отнесем — каза той и вдигна яката на палтото си. — Предполагам, че сте дипломиран водолаз.

— От много години.

— Ще трябва да видя картата ви.

Погледнах към лодката и подводницата, като се чудех колко ли точно затруднения възнамеряваха да ми създадат тези хора.

— Трябва да носите картата, ако възнамерявате да влизате във водата — продължи той. — Мисля, че би трябвало да го знаете.

— А пък аз мислех, че военните не управляват този док.

— Знам правилата тук. Няма значение кой управлява — вторачи се в мен Грийн.

— Разбирам — казах, като отвърнах спокойно на погледа му. — Предполагам, че ще имам нужда от разрешение, за да паркирам колата си на този кей, за да не ми се налага да нося оборудването си половин километър.

— Наистина имате нужда от разрешение, за да паркирате на кея.

— Е, аз пък нямам такова. Не нося и водолазната си карта, нито дори лиценза да практикувам медицина във Вирджиния, Мериланд или Флорида.

Говорих гладко и кротко. Грийн разбра, че не може да ме разстрои и това го вбеси допълнително. Той примигна няколко пъти и долових омразата му.

— Това е последният път, когато ви моля да ми позволите да си свърша работата — продължих. — Тук има неестествена смърт, която е в моята юрисдикция. Ако предпочитате да не ми сътрудничите, с радост ще повикам щатската полиция или ФБР. Изборът е ваш. Вероятно ще мога да докарам някого тук за не повече от двайсет минути. Мобифонът ми е у мен — потупах джоба си.

— Ако искате да се гмуркате, започвайте — сви рамене той. — Но ще трябва да подпишете официален документ за отказване от претенции, който да освобождава дока от отговорност в случай на инцидент. А аз сериозно се съмнявам, че тук има подобни формуляри.

— Разбирам. Значи трябва да подпиша нещо, което не притежавате.

— Така е.

— Чудесно — казах. — В такъв случай аз ще изготвя документа.

— Това трябва да се направи от адвокат, а днес е празник.

— Аз съм адвокат и работя по време на празниците. Мускулите на челюстта му заиграха. Знаех, че няма да си прави труда с подписването на формуляр, след като научи, че такъв може да бъде изготвен. Тръгнахме назад, а стомахът ми се сви от обзелата ме неприязън. Нямах желание да се гмуркам, а и никак не харесвах хората, с които се запознах днес. Естествено и преди се бях заплитала в бюрократична бодлива тел, когато имах случаи, в които бяха намесени правителството или някоя голяма компания, но това беше различно.

— Кажете ми нещо — заговори отново Грийн с презрителния си тон. — Винаги ли съдебните лекари лично вадят трупове от водата?

— Рядко.

— Обяснете ми защо според вас това е необходимо сега.

— Сцената на смъртта ще престане да съществува в момента, когато тялото бъде преместено. Смятам, че обстоятелствата са достатъчно необичайни, за да наложат да огледам мястото, докато мога. Освен това временно замествам съдебния лекар на Тайдуотър, така че просто се оказах тук, когато се обадиха от полицията.

Той замълча за момент, после ме стресна с думите:

— Определено ми стана мъчно, когато чух за майката на доктор Мант. Той кога ще се върне на работа?

Опитах се да си припомня сутрешното телефонно обаждане и мъжа, наречен Йънг, с пресиления южняшки акцент. Грийн не звучеше като роден на Юг, аз също, но това не означаваше, че не можем да имитираме провлечения южняшки говор.

— Не съм сигурна кога ще се върне — отговорих разтревожено. — Но се чудя откъде го познавате.