Проклетата кауза

— С радост ще им го кажа. Междувременно съобщете на всички, че съм на път — казах, преди да затворя.

Осъзнах, че е възможно да минат много часове, преди да се върна в къщата, затова закачих на предната врата бележка, в която шифровано обяснявах на Луси как да влезе, ако не съм се прибрала. Скрих ключа така, че само тя да може да го намери, после натоварих лекарската си чанта и водолазния екип в багажника на черния си мерцедес. В десет без петнайсет температурата се бе покачила до три градуса, а опитите ми да открия капитан Пит Марино в Ричмънд се оказаха безуспешни.

— Слава богу — промърморих, когато телефонът в колата ми най-после иззвъня.

Грабнах слушалката.

— Скарпета.

— Привет.

— Пейджърът ти работи. Шокирана съм.

— Ако си толкова шокирана, защо по дяволите, звъниш на него?

Марино изглеждаше доволен да чуе гласа ми.

— К’во става?

— Сещаш ли се за репортера, към когото изпитваш силна неприязън? — попитах загадъчно.

Внимавах да не издавам подробности, тъй като някой можеше да чуе разговора ни.

— Кой по-точно?

— Онзи, който работи за «Асошиейтид Прес» и редовно идва в офиса ми.

Той се замисли за момент, после каза:

— Е, каква е работата? Да не си налетяла на него?

— За съжаление май точно така ще стане. Отивам към река Елизабет. Обадиха ми се от Чесапийк.

— Чакай малко. Да не би да говориш за такава среща, за каквато си мисля? — запита той със зловещ тон.

— Страхувам се, да.

— Мили Боже.

— Имаме само шофьорска книжка, затова още не сме сигурни. Ще се гмурна, за да погледна, преди да го преместим.

— Задръж една минута — каза той. — Защо, мамка му, трябва да правиш подобно нещо? Не може ли други хора да се погрижат за това?

— Трябва да го видя, преди да го преместят — повторих.

Марино звучеше раздразнен и недоволен, тъй като имаше навика да се отнася с мен доста покровителствено. Нямаше нужда да казва и дума, за да разбера какво си мисли.

— Просто смятах, че би искал да хвърлиш един поглед на дома му в Ричмънд — казах.

— Да. Това е дяволски сигурно.

— Не знам какво ще открием.

— Е, по-разумно ще е, ако ги оставиш те да го открият.

В Чесапийк поех по отбивката за река Елизабет, после завих наляво по улица «Хай». Минах покрай тухлени църкви, автокъщи за използвани коли и фургони. Зад градския затвор и полицията се виждаха военни бараки, чиято грозота бе подсилена от потискащата гледка на огромния двор за боклуци, заобиколен от ръждясала ограда, покрита с бодлива тел. В средата на голямото пространство, засипано с метални отпадъци и обрасло с плевели, имаше електростанция, която очевидно гореше боклуци и въглища и снабдяваше дока с енергия, за да провежда унилата си, мудна дейност. Днес комините и железопътните линии бяха потънали в тишина. Крановете също не работеха. Все пак беше Нова година.

Продължих напред към мрачното панелно управление, зад което се намираха дългите, павирани пристани. При портала млад мъж в цивилни дрехи и фуражка излезе от будката. Спуснах прозореца и се загледах в тъмните облаци по небето.

— Това е забранен район — съобщи ми той с безизразно лице.

— Аз съм доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар — представих се и извадих месинговата значка, която символизираше юрисдикцията ми върху всяка внезапна, необяснима или насилствена смърт в щат Вирджиния.

Той се наведе и разучи документите ми. Погледна няколко пъти лицето ми и после се вторачи в колата.

— Значи вие сте главният съдебен лекар? — запита той. — Защо тогава не карате катафалка?

Бях чувала същото и преди и затова отговорих търпеливо:

— Хората, които работят в погребалните бюра, карат катафалки. Аз не работя в погребално бюро. Аз съм лекар.

— Имам нужда от още някакъв документ за самоличност.

Дадох му шофьорската си книжка. Не се съмнявах, че след като ме пуснеше да мина, отново щях да се натъкна на подобни спънки. Пазачът отстъпи назад и вдигна портативното радио към устата си.

— Номер единайсет до номер две — каза той, като се обърна с гръб към мен, като че ли щеше да довери нещо тайно по телефона.

— Две — долетя неясен отговор.

— Тук при мен има някаква доктор Скайлета.

Досега не бях чувала някой да произнася името ми толкова неправилно.

— Разбрано. Чакаме я.

— Госпожо — обърна се пазачът към мен, — просто продължете напред и ще намерите паркинга вдясно — посочи той. — Трябва да оставите колата си там и да отидете пеша до кей номер две, където ще намерите капитан Грийн. Той е човекът, с когото трябва да се видите.

— А къде да намеря детектив Роше? — запитах.

— Трябва да се видите с капитан Грийн — повтори той. Затворих прозореца си, а пазачът отвори вратата. На нея бяха закачени множество надписи, предупреждаващи, че влизам в промишлен район, където се изисква предпазен екип, а паркирането е на моя отговорност. В далечината мътни сиви танкери, товарни кораби, фрегати и съдове на подводни криле нарушаваха линията на хоризонта. На втория кей се бяха събрали полицейски коли, линейки и малка група мъже.