Проклетата кауза

Видях я да си бърше очите и осъзнах, че не е спяла, а е плакала.

— Какво има? — попитах.

— Нищо.

— Знам, че има нещо. Време е да поговорим. Напоследък не си на себе си, а аз искам да ти помогна.

Мълчанието не се наруши.

— Луси, ще седя тук, докато не поговориш с мен.

Тя помълча още известно време. Видях как отваря очи и се вторачва в тавана.

— Джанет им разказала — съобщи ми тя. — Разказала на майка си и баща си. Те започнали да се карат с нея, като че ли знаят за чувствата й повече от нея самата. Сякаш тя не е наясно със себе си.

Гласът й звучеше ядосано. Тя се надигна и пъхна възглавниците зад гърба си.

— Те искат да я накарат да отиде на психиатър — добави Луси.

— Съжалявам — казах. — Не знам какво да ти кажа, освен че проблемът е у тях, а не у вас двете.

— Нямам представа какво възнамерява да прави Джанет. Достатъчно лошо е, че се тревожим Бюрото да не разбере за нас.

— Трябва да сте силни и верни на себе си.

— Каквото и да ни струва това. Понякога съм ужасно объркана. — Луси се разстрои още повече. — Мразя това. Толкова е тежко и несправедливо.

Тя тъжно облегна глава на рамото ми.

— Защо не можех да съм като теб? Защо не можеше да е по-лесно?

— Не съм убедена, че искаш да си като мен — казах. — А и моят живот определено не е лесен. Всъщност почти нищо, което е от значение, не е лесно. Вие с Джанет можете да оправите нещата, ако сте твърдо решени. Ако наистина се обичате.

Луси си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— И забрави за самоунищожението — казах, като се надигнах от леглото. — Къде е книгата?

— На бюрото.

— В кабинета ми?

— Да. Оставих я там.

Спогледахме се. Очите й блестяха. Тя подсмъркна и издуха носа си.

— Разбираш ли защо не е разумно да се занимаваш с нещо такова? — попитах.

— Виж ти с какво се занимаваш непрекъснато. Това си върви заедно с работата.

— Не — възразих. — Това, което върви с работата, е да знаеш къде и кога да спреш. Трябва да зачиташ силата на врага по същия начин, по който го презираш. Иначе ще загубиш. Трябва да научиш това още сега.

— Разбирам — каза тя кротко и се протегна към катехизиса, който бях оставила на леглото. — Какво е това и трябва ли да го прочета цялото тази вечер?

— Нещо, което ти избрах в църквата. Мислех, че ще искаш да го разгледаш.

— Забрави за църквата — каза тя.

— Защо?

— Защото тя е забравила за мен. Църквата смята, че хора като мен са ненормални, като че ли би трябвало да ида в ада или в затвора заради това, което съм. Не знаеш какво е да си изолиран.

— Луси, през по-голямата част от живота си съм била изолирана. Ти дори нямаш представа какво означава дискриминация, докато не си била една от трите жени в групата в медицинската академия. Или в правния факултет, където мъжете не ти дават записките си, ако си била болна и си пропуснала лекцията. Точно затова аз не се разболявам. Не се напивам и не се крия в леглото. — Гласът ми звучеше прекалено строго, защото знаех, че тя има нужда от това.

— Това е различно — каза Луси.

— Според мен ти искаш да вярваш, че е различно, за да си намериш извинение и да се самосъжаляваш. Струва ми се, че ти си човекът, който забравя и отхвърля. Не църквата. Не и обществото. Дори не родителите на Джанет, които вероятно просто не я разбират. Мислех, че си по-силна.

— Силна съм.

— Е, достатъчно — казах. — Не искам да идваш тук, да се напиваш и да се завиваш презглава, а аз да се тревожа цял ден. А после, когато се опитам да ти помогна, да ме отблъскваш заедно с всички други.

Луси замълча и се загледа в мен. Най-после каза:

— Наистина ли отиде на църква заради мен?

— Отидох заради мен самата — казах вече с по-лек тон. — Но ти беше основната тема на разговора.

Луси отметна завивките.

— Най-важното за човек е да прославя Бога и да се радва на Бога завинаги — каза тя и стана.

Спрях на прага.

— Катехизис. Всичко е написано с пълни подробности. Изкарах религиозен курс в университета. Искаш ли вечеря?

— Ти какво би искала? — попитах.

— Нещо леко — отговори тя, като се приближи и ме прегърна. — Лельо Кей, извинявай.

Отидох в кухнята и отворих фризера, но не бях особено очарована от съдържанието му. После погледнах в хладилника, но апетитът ми се бе стопил. Изядох един банан и си направих кафе. В осем и половина ме стресна радиостанцията.

— Поделение шестстотин до база едно — чу се гласът на Марино.

Грабнах бързо микрофона и отговорих:

— База едно.

— Можеш ли да ми се обадиш на един телефон?

— Дай го — отговорих притеснено.

Възможно бе радиочестотата, използвана от службата ми, да се подслушва и винаги когато имаше по-особен случай, детективите избягваха да говорят в ефир. Номерът, който Марино ми даде, принадлежеше на обществен телефон.

Позвъних и той вдигна веднага.

— Извинявай, нямах дребни.

— Какво става? — запитах, без да губя време.

— Реших да не търся дежурния съдебен лекар, защото бях сигурен, че ще искаш първо ти да научиш всичко.

— Какво има?

— Мамка му, док, наистина съжалявам. Но Дани е при нас.

— Дани? — запитах объркано.

— Дани Уебстър. От офиса ти в Норфолк.

— Какво искаш да кажеш с това, че е при вас? — попитах уплашена. — Какво е направил?