Проклетата кауза

Помислих си, че са го арестували, докато е шофирал колата ми. Или пък, че е катастрофирал. Марино каза:

— Док, той е мъртъв.

И двамата замълчахме.

— О, Господи — изохках, като се облегнах на плота и затворих очи. — О, Господи. Какво е станало?

— Слушай, смятам, че е най-разумно да дойдеш тук.

— Къде сте?

— В «Шугър Ботъм», там, където е старият железопътен тунел. Колата ти е една пресечка по-нагоре в парк «Либи Хил».

Не зададох повече въпроси. Съобщих на Луси, че излизам и вероятно ще се прибера късно. Грабнах лекарската чанта и пистолета, защото познавах добре зловещата част от града, където се намираше тунелът. Не можех да си представя какво може да е привлякло Дани там. Той и приятелят му трябваше да докарат колата ми заедно със «Събърбъна» на Луси до службата ми, където администраторът щеше да ги посрещне и да ги закара до автогарата. Наистина «Чърч Хил» не беше далеч от ОГСЛ, но не можех да разбера защо Дани би отишъл някъде другаде вместо на мястото, където го чакаха. Той не изглеждаше от хората, които биха измамили доверието ти.

Подкарах бавно по улица «Кери», покрай огромни тухлени къщи с медни или плочести покриви и входове, скрити зад черни огради от ковано желязо. Струваше ми се нереално, че бързах в комбито на моргата през тази елегантна част на града, докато един от служителите ми лежеше мъртъв. Притеснявах се, че отново трябваше да оставя Луси сама. Не можех да си спомня дали бях включила алармата и сензорите, когато излизах. Ръцете ми трепереха и ми се искаше да запаля цигара.

Парк «Либи Хил» се намираше на един от седемте хълма в Ричмънд, където недвижимите имоти бяха станали доста модерни. Вековни къщи в гръцки стил бяха великолепно реставрирани от хора, достатъчно дръзки, за да си върнат обратно историческата част на града, измъквайки я от лапите на разрухата и престъпността. Повечето жители там се чувстваха чудесно, но аз знаех, че не бих могла да живея близо до общинските жилища и бедняшките райони, където основната индустрия бяха наркотиците. Не исках да работя върху случаи в собствения си квартал.

От двете страни на улица «Франклин» проблясваха сините и червени светлини на полицейските коли. Нощта беше много тъмна и едва успях да различа бронзовия войник върху високия гранитен пиедестал, гледащ към река Джеймс. Мерцедесът ми беше заобиколен от полицаи и телевизионни екипи, а обитателите на квартала бяха излезли пред портите си, за да разберат какво става. Минах бавно оттам, но не можах да видя дали колата ми е повредена, въпреки че предната врата бе отворена и светеше вътрешната лампичка.

На изток от Двадесет и девета улица пътят се спускаше надолу към ниската част на квартала, позната под името «Шугър Ботъм», кръстена на проститутките, издържани в миналото от вирджинските джентълмени. Реставрираните къщи рязко отстъпваха пред порутени и пренаселени кооперации и колиби от талашит. Встрани от тротоара, на половината път надолу по стръмния хълм, имаше гъста гора. Точно там през двайсетте години се бе срутил тунелът.

Спомних си как веднъж прелетях над този район в полицейски хеликоптер, а черното око на тунела надничаше към нас измежду дърветата. Железопътните линии приличаха на кален белег, водещ към реката. Помислих си за вагоните и работниците, които все още бяха запечатани вътре, и отново се запитах защо Дани би дошъл тук доброволно. Ако не друго, поне трябваше да се тревожи за нараненото си коляно. Отбих встрани и паркирах колкото се може по-близо до форда на Марино. Репортерите ме забелязаха веднага.

— Доктор Скарпета, вярно ли е, че вашата кола е горе на хълма? — запита една от журналистките, като забързано се приближи към мен. — Научих, че мерцедесът е регистриран на ваше име. Какъв цвят е? Черен ли? — настоя тя, когато не отговорих.

— Можете ли да ни обясните как се е озовал там? — Нахален репортер пъхна микрофон под носа ми.

— Вие ли докарахте колата дотук? — обади се още някой.

— Открадната ли беше колата ви? Жертвата ли я е откраднала от вас? Мислите ли, че може да става дума за наркотици?

Гласовете се сляха един в друг, защото никой не изчакваше реда си, а аз не отговарях. Най-после няколко от униформените полицаи осъзнаха, че съм пристигнала, и се намесиха.

— Хей, отдръпнете се назад.

— Веднага. Чухте ме.

— Пуснете дамата да мине.

— Хайде, отдръпнете се. Това е местопрестъпление. Надявам се, нямате нищо против, че си вършим работата.

Внезапно Марино ме хвана за ръката.

— Ама че банда идиоти — изруга той, като гледаше репортерите разгневено. — Внимавай къде стъпваш. Трябва да минем през гората почти до края, където е тунелът. С какви обувки си?

— Ще се оправя.

От улицата надолу по хълма водеше дълга, тясна пътека. Полицаите бяха запалили прожектори, които прорязваха плътния мрак и осветяваха пътя. Встрани дърветата се сливаха в черна маса, раздвижвана от лекия вятър.

— Внимавай — повтори Марино. — Кално е и всичко е покрито с боклуци.

— Какви боклуци? — попитах.