Проклетата кауза

— Вие осъзнавате, че «Вътрешни работи» грижливо ще разследва това, нали? — запита той. — Вероятно ще се наложи да дойдете тук по някое време, за да поговорим с вас.

— И какво точно е обвинението?

— Сексуален тормоз.

— Е, това е популярно напоследък — казах иронично. — Не знаех, че имам власт над него, тъй като той работи за вас, а не за мен, а при сексуалния тормоз става дума за злоупотреба с властта. Всичко това обаче са пълни глупости, защото в случая ролите са разменени. Вашият детектив е този, който намекваше за секс, а когато не отговорих на авансите му, започна да се държи грубо.

Стийлс замълча за момент, после каза:

— Звучи ми, като че ли имаме само вашата дума срещу неговата.

— Не, звучи само като пълна дивотия. А ако той ме докосне още веднъж, ще получа съдебно решение и той ще бъде арестуван.

Стийлс не проговори.

— Началник Стийлс — продължих, — смятам, че все пак най-важното сега е ужасният случай в юрисдикцията ви. Може ли за малко да поговорим за Тед Едингс?

Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Разбира се.

— Запознат ли сте със случая?

— Абсолютно. Информираха ме подробно и съм съвсем наясно с него.

— Добре. Тогава съм сигурна, съгласен сте, че трябва да се заемем с него колкото се може по-сериозно.

— Ами аз мисля, че би трябвало да се занимаваме сериозно с всеки умрял от неестествена смърт, но в случая с Едингс отговорът ми се вижда доста прост.

Докато го слушах, се ядосвах все повече.

— Вероятно знаете, че си е падал по предмети от Гражданската война — имал е цяла колекция. Очевидно недалеч от мястото, където се е гмурнал, са се водили някакви битки, и той сигурно е търсел военни реликви — топове и разни ей такива.

Осъзнах, че Роше сигурно е говорил с госпожа Едингс или пък шефът му е виждал някои от вестникарските статии, които Едингс бе писал за подводните си авантюри в търсене на съкровища. Не бях историк, но знаех достатъчно, за да видя това, което се превръщаше в безумна теория.

— Най-голямата битка по или близо до вода във вашия район е била онази между «Меримак» и «Монитор». А това е станало на километри разстояние в «Хемптън Роудс». Никога не съм чувала за никакви битки в тази част на река Елизабет, където се намира докът — казах разгневено.

— Доктор Скарпета, всъщност не знаем дали е било така, нали? — замислено отговори той. — Възможно е навремето там да са изгорили или изхвърлили нещо, някой да е бил убит. Тогава не е имало телевизионни камери или милиони репортери наоколо. Само Матю Брейди. Между другото аз съм запален по историята и съм чел доста за Гражданската война. Лично аз вярвам, че онзи човек — Едингс — е отишъл на дока, за да огледа реката за реликви. Вдишал отработени газове от машината си и умрял, а каквото и да е имал в ръцете си — металотърсач или нещо подобно — се е загубило в тинята.

— Разглеждам този случай като вероятно убийство — казах твърдо.

— Аз пък не съм съгласен с вас, като се има предвид каква е информацията ни.

— Смятам, че прокурорката ще се съгласи с мен, когато поговоря с нея.

Стийлс не отговори.

— Предполагам, нямате намерение да поканите хората от Бюрото за този случай — добавих. — След като сте решили, че имате работа с нещастен случай.

— В този момент не виждам никаква причина да досаждам на ФБР. Вече им го казах.

— Е, аз пък виждам няколко причини — казах спокойно, като едва се удържах да не му затръшна телефона.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — изругах вбесено, като грабнах нещата си и изхвърчах през вратата.

Долу, в офиса на моргата, взех комплект ключове, които висяха на стената. Отидох на паркинга и отключих шофьорската врата на тъмносиньото комби, което понякога използвахме за транспортиране на трупове. Не беше толкова очебийно като катафалка, но все пак не беше и колата, която очаквате да видите в гаража на съседите. Направена по поръчка, с увеличени размери и затъмнени прозорци, закрити с щори, подобни на използваните от погребалните бюра, а отзад вместо седалка се виждаше покритият с талашит под, където имаше специални скоби, на които се закачаха носилките, за да не се пързалят по време на транспортирането. Началникът на моргата беше закачил няколко освежители за въздух на огледалото за обратно виждане и миризмата на кедър беше доста силна.

Отворих прозореца си и подкарах по улица «Мейн», благодарна, че пътищата вече бяха само мокри и движението не беше прекалено натоварено. Изпитвах удоволствие от влажния, студен въздух по лицето си и знаех какво трябва да направя. От дълго време не се бях отбивала в църквата на път за вкъщи, защото го правех само когато бях в криза и животът ме притискаше тежко. На авеню «Гроув» завих към паркинга на «Сейнт Бриджит», която беше изградена от тухли и плочи. Вратите на църквата вече не оставаха отключени през нощта, заради това, в което светът се бе превърнал. Но в този час там се събираха «Анонимните алкохолици» и знаех, че мога да вляза спокойно и да не ме притесняват.